Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 154

Точно над нас изскърца още едно стъпало. Стреснат, плъхът хукна към мен и притича по врата ми. Докато острите му нокти деряха кожата ми, сухата твърда опашка се плъзна по лицето ми и погъделичка ушния ми канал. Потръпнах, но някак си успях да остана абсолютно неподвижен. После рязко сграбчих гърчещото се животинче с двете си ръце… и го метнах през стаята.

Веднага проехтя изстрел, последван от пронизителното дрънчене на метални предмети, паднали на пода. Ушите ми писнаха. Жуков беше чул плъха, решавайки, че съм аз, но сега знаеше, че не ме е уцелил. Няма начин да улучите някого с 50-калибров куршум, без човекът да изкрещи или поне да изохка.

Дали това беше последният му патрон? Номер шест или седем? Може би му оставаше още един. Или беше сменил пълнителя. Той направи още една крачка надолу и аз разбрах какво трябва да сторя.

105

Трябваше да му взема пистолета. Виждах подметките на ботушите му през една от липсващите летви в разнебитеното стълбище. Тогава чух звук, който не бих могъл да сбъркам с никой друг — металическо щракване при изваждането на пълнител. Оръжието беше точно над мен, достатъчно близо, за да го изтръгна от ръцете му. Стига да действах достатъчно бързо и да успеех да го изненадам.

Сега!

Опрях длани в пода, използвайки силата на ръцете си, за да се надигна до лицева опора. Прегънах десния си крак и бавно се изправих, след което посегнах с двете си ръце, сграбчих дясното му стъпало и силно го дръпнах към себе си. Той загуби равновесие и се препъна по стъпалата, с вик на изненада и гняв. Стълбището силно заскърца, разлетяха се късчета дърво. В краката ми падна нещо метално и тежко. Дали беше неговият „Дезърт Ийгъл“? Дали да се метна към оръжието, или към него, за да го обездвижа, преди да е успял да се изправи отново?

Избрах падналия на пода пистолет. Това обаче не беше той, а фенерчето му — дълго и черно, марка „Маглайт“, от самолетен алуминий, тежко като полицейска палка. Наведох се и го вдигнах, а когато се завъртях, Жуков стоеше на около два метра разстояние, сграбчил оръжието си с две ръце. Целеше се на 60 сантиметра от мен, в тъмното не ме виждаше. И аз не виждах много, но за момента бях в по-изгодно положение от него.

Замахнах към главата му с фенерчето — той изобщо не го очакваше — и го улучих в основата на носа. С десния си юмрук се целех в ларинкса му, но руснакът така се изви, че накрая го светнах в челюстта отдолу нагоре и той изпусна пистолета. Хвърлих се върху него и го притиснах към пода с дясното си коляно и лявата си ръка. Юмрукът ми лепнеше от кръвта му, но запасите му от сила бяха неочаквано големи, сякаш болката само го провокираше, вбесяваше го и му служеше за гориво. Сякаш се наслаждаваше на насилието.

Жуков се надигна и заби юмрук в лявото ми ухо. Извърнах глава, но въпреки това успя здравата да ме халоса. Замахнах към лицето му, но тогава към мен изсвистя нещо голямо и стоманено и си дадох сметка, че е извадил оръжието си. Като го държеше за цевта, той замахна към слепоочието ми с дръжката, сякаш беше двукилограмова стоманена палка.