Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 152

Бавно протегнах лявата си ръка и я поставих върху дръжката на вратата. Бях готов да я завъртя в момента, в който той се отдалечи от стаята. Продължих да го наблюдавам, поех си въздух и търпеливо изчаках още няколко секунди.

Внезапно той отново се извърна към мен и сведе очи към земята, сякаш току-що бе осъзнал нещо. Виждах какво гледа — стола, който бях преместил, за да отворя вратата на мазето. Не се намираше точно там, където го беше оставил.

Погледът му бавно се вдигна и той се усмихна, оголвайки два кафяви резеца, които повече щяха да подхождат на бобър. Вдигна пистолета и го насочи към вратата на мазето, право към мен, сякаш имаше рентгеново зрение и виждаше през дървото. Натисна спусъка — бум, бум, бум! — и аз се свлякох встрани. Всичко сякаш се развиваше на каданс — гръмовните експлозии, отблясъците от изстрелите, които осветиха стаята като мълнии, разпукването на вратата. Пуснах дръжката и парапета и докато отскачах назад, усетих как един куршум се забива в гърдите ми. Болката беше умопомрачителна и всичко потъна в мрак.

104

Когато след няколко секунди се свестих, тялото ми беше като разбито от ужасяващата болка. Сякаш нещо се бе взривило в гърдите ми, докато грамадно менгеме стискаше гръдния ми кош. Болката в левия ми крак беше още по-силна — остра и пулсираща, нервните ми окончания сякаш вибрираха. Всичко наоколо се движеше с ритъма на блиц-лампа, на бързи серии от неподвижни образи.

Къде се намирах? Знаех, че лежа по гръб на твърд под в почти пълен мрак, заобиколен от усойния мирис на мухъл, стар цимент и застояла урина. Когато очите ми привикнаха, видях, че наоколо ми е пълно с купчини накъсани вестници и миши изпражнения.

Нещо притича край мен, изцвърча и аз с мъка се обърнах. Голям кафяв плъх с рунтава козина и люспеста опашка спря на метър от мен и ме погледна с безизразните си кафяви очи — може би беше любопитен, а може би раздразнен, че го притеснявам в леговището му. Мустаците му помръднаха и той се скри в мрака.

Отгоре, през голяма дупка, зейнала в дървеното стълбище, се процеждаше бледа лунна светлина. Моментално разбрах какво е станало. Беше ме улучил куршум, забивайки се в лявата страна на бронежилетката, но без да проникне в тялото ми. Бях жив единствено защото петте сантиметра солидна дъбова дървесина бяха забавили куршума. Изстрелът обаче ме беше повалил надолу по стълбите и аз бях пропаднал през проядените дъски, приземявайки се на циментовия под долу.

Опитах се да си поема дъх, но при всяко вдишване имах чувството, че в белите ми дробове се забиват ками. Усетих, че по левия ми крак се стича топла струйка кръв и посегнах да опипам огнестрелната рана, но такава нямаше. Вместо това се натъкнах на назъбения край на една трийсетсантиметрова дъска, която се беше забила в левия ми прасец, през дънковия плат. Сграбчих я и я извадих от раната. От дървото се подаваха няколко дълги ръждиви пирони. Докато беше забито в крака ми, болеше ужасно, но на излизане кошмарът беше неописуем.

Опитах се да си спомня колко куршума изстреля по мен Жуков. В пълнителя на 50-калибровия „Дезърт Ийгъл“ имаше само седем. Дали беше издумкал четири или пет? Може би дори шест? Може би не му бяха останали патрони. Или пък само един.