Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 153

Не ми достигаше въздух, бях замаян. Някъде над мен нещо скръцна, чух тежки стъпки. Жуков слизаше по стълбите. Може би смяташе, че ме е убил и идваше да се увери в това. Може би искаше просто да ме довърши. Трябваше да се преместя, преди да е стрелял право надолу, докато аз пъшках на пода. Посегнах към оръжието си, но то не беше в кобура. Държах го, когато ме удари куршумът и може би го бях изпуснал при падането. Потърсих го на студения под. Ръцете ми се плъзнаха по цимента между боклука и ситните фъшкии, но не го открих.

В мазето се светна — на една от носещите греди, на около три метра от мен, бе монтирана гола крушка. Таванът беше нисък, мазето — малко, може би 9 на 6 метра. Върху стените бяха заковани дървени рафтове, пълни със стари консерви, а върху разхлопаните детски полички за книги, изрисувани с клоуни и танцьори, бяха натрупани надъвкани вестници и списания, покрити с паяжини и миши изпражнения. В единия ъгъл, в квадратен отвор, издълбан в циментовия под, стоеше ръждива дренажна помпа и събираше прах. Тук-там имаше сгъваеми масички, отрупани със стари тостери, кухненски прибори и други боклуци.

Жуков направи още една крачка. Лежах съвършено неподвижно, сдържайки дъха си, вдигнал поглед нагоре. Ако издадях някакъв звук, той щеше да ме открие и да стреля право надолу, без никакви препятствия по пътя на куршума. Жилетката нямаше да ме опази. Той знаеше, че съм там, беше ме чул да падам по стълбите, а и положително виждаше строшените дъски, зейналата в тях дупка и липсващите парчета. Дали знаеше, че съм точно под него?

Щом погледнеше надолу, щеше да разбере, а разбереше ли, край. Отново погледнах към голата крушка и забелязах строшената, опръскана с кръв дъска, чийто назъбен край се беше забил в крака ми. Сграбчих я с едната си ръка и с всичка сила я метнах към крушката. Тя се пръсна и всичко отново потъна в мрак.

На тъмно имах по-големи шансове. Няколко секунди по-късно обаче по стъпалата се плъзна лъчът на фенерче и бавно обходи пода, стените и тъмните ъгли. Чувах как руснакът слиза по стъпалата — бавно и решително. Внезапно фенерчето угасна. Остана само бледият трапец от светлина, проникващ през отворената врата горе. Може би го беше пъхнал в джоба си — за да държи огромния пистолет, му бяха нужни две ръце.

Сега всичко беше въпрос на секунди. Трябваше да се изправя на крака и да се подготвя за скок, но тихо. И най-лекият шум щеше да посочи местоположението ми като пристанищен фар. Изключително важно беше да преценя момента — можех да се движа само заедно с него, така че звукът от стъпките му и скърцането на старите дъски да маскират шума от надигането ми. Прилепен плътно към земята, аз се заслушах. Долових тихо сумтене — плъхът беше излязъл от скривалището си, притеснен от поредното нахлуване. Може би се боеше, че още едно човешко същество ще се сгромоляса право в гнездото му. Той замръзна на място, за да вземе решение, оглеждайки терена със зорките си очи.