Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 150

Той щеше да подходи методично, като откачи маркуча от компресора и го прикачи към градинския маркуч с месингова връзка. Дръпнеше ли лоста на хидранта, водата щеше да потече, а няколко секунди по-късно — да покапе в ковчега.

Драгомир беше давил дребни животинки — мишки, катерици, зайци и една улична котка — в контейнер за боклук. Писъците и паническите гърчове на тези неми, глупави същества обаче изобщо не го удовлетвориха. Липсваше им разбиране. Тя обаче щеше да чуе струйката и да се досети. Дали щеше да крещи, да се моли, или и двете? Докато водата се покачваше, а въздушният джоб намаляваше, щеше да рита, да блъска и най-вече да умолява.

Беше направил изчисления — вътрешният обем на ковчега беше 870 литра. Предвид налягането в къщата, диаметърът на маркуча, разстоянието от крана до гроба и трите метра земя върху капака, щяха да му трябват почти 30 минути, за да се напълни. Когато водата стигнеше до брадичката й, тя щеше да се бори да задържи глава над водата, поемайки последните си безценни глътки въздух, докато вратът й трепери от изтощение, а устните й се свиват като на риба. Той щеше да наблюдава като хипнотизиран, докато момичето се опитва да крещи, а дробовете й се пълнят с вода. То щеше да се мята и да се моли, а когато се окажеше изцяло под водата — да сдържа дъха си, докато не може да издържи повече и трябва да изпразни дробовете си. И да се принуди да вдиша течност, като дете в утроба. Щеше да се удави пред очите му. Това беше ужасна смърт, така бе умрял баща му. Години наред той можеше само да си го представя, но сега щеше да разбере. Драгомир знаеше, че не е като другите и отлично разбираше, че се храни от страха на хората.

Когато влезе в къщата, той спря. Нещо беше различно. Въздухът ли се беше раздвижил? Някаква вибрация ли усещаше?

Сетивата му бяха чувствителни като на диво животно.

Посредникът беше мъртъв и той се чудеше кога клиентът ще разбере какво е станало. Хората му имаха някаква представа къде се намира Драгомир и беше възможно да са го проследили след последната среща.

И все пак нещо не беше наред. Той тихо пресече салона и отиде до предната врата, където беше залепил друго парченце прозрачна лепенка в долната част на вратата, до рамката.

На пода лежеше миниатюрно късче скоч. Никой не би го видял, освен ако не го търси нарочно, но сега той беше сигурен — в къщата има някой.

101

Долових стъпки по скърцащия дървен под — наближаваха и се чуваха все по-ясно. Стиснал пистолета в дясната си ръка и парапета с лявата, аз приклекнах, надникнах през ключалката и видях само леденосинята светлина, която струеше от монитора, и лицето на Алекса. Такава напреднала технология в услуга на такава примитивна поквара.

Той беше влязъл в стаята. Зърнах обут в дънки крак, но само за секунда. Вървеше към компютъра или поне в същата посока. Внезапно спря. Намираше се на метър-два от мен. Виждах гърба му — едър торс, широки рамене, тъмен суичър. Подозираше ли нещо? Езикът на тялото му не издаваше нищо подобно. Виждах, че е застанал на прозореца и разсеяно гледа навън. Различих плетената черна шапка на главата му, както и ужасяващата рисунка на тила му — долната част на бухалска глава.