Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 146

Да. Имаше логика, ето как той вкарваше въздух в кутията, ковчега или в каквото всъщност я беше затворил. Това беше мястото, сигурен бях. Минута или две наблюдавах внимателно, изчаквайки някакво раздвижване в мрака или проблясък от отразена лунна светлина. Изчислих, че къщата е на около триста метра извън обсега, в който пистолетът ми стреляше точно, само че ако вътре има човек с пушка, те нямаше да го затруднят. Щом излезех на открито, щях да се превърна в мишена. Извадих телефона и набрах номера на Даяна.

— Мисля, че Алекса е тук — прошепнах аз.

— Видя ли я?

— Не, но наблюдавам нещо, което прилича на гроб. От земята стърчи вентилационна тръба. Разкопано е наскоро.

— А Жуков?

— В къщата не свети. Не съм сигурен, че е там. Кажи на шефовете си, че това е мястото, почти съм сигурен. Трябва да дойдат веднага. И да си носят лопати.

Натиснах „Край“ и изключих звука. После направих още няколко крачки, измъкнах се от сенките, пресякох голата морава и тръгнах към мястото, където бях сигурен, че е заровена Алекса. Точно тогава луната освети нещо до краката ми. Внезапно целият двор светна и аз бях заслепен от лъчите на два прожектора, идващи от различни посоки.

96

Проснах се на земята и усетих силния глинест аромат на пръстта. Сграбчих пистолета, вдигнах предпазителя и поставих пръст на спусъка, като внимавах да не го натисна. И най-слабото стисване щеше да произведе изстрел. С едно бързо движение се претърколих по гръб, с лице нагоре. Светлината идваше от две посоки — от плевнята вляво и от къщата вдясно. Бавно си поех въздух и се ослушах, опитвайки се да пренебрегна блъскането на сърцето ми.

Нищо.

Разбрах какво е станало — бях настъпил невидим проводник на нивото на глезените ми. Жуков беше служил в руската армия в Чечня, където сигурно бе усвоил всички стандартни военни техники, като например как да задейства мина или да засече приближаването на врага с помощта на опъната тел. Онази, която използвахме ние, беше черна и тънка като конец за почистване на зъби. Изработваше се от полиетиленова нишка, наречена „Спектра“. Има рибарски корди, произведени от същия материал — леко разтеглив и много здрав. Няма как да го забележите в мрака, освен ако не носите фенерче и не знаете къде да гледате. Жуков сигурно беше обточил поне част от периметъра, увивайки нишката около дънерите на дърветата и свързвайки я с прекъсвач, който да включи прожекторите. Нискотехнологичен детектор за движение.

Той обаче тук ли беше, или не? Дали изчакваше да стана, за да се прицели? Заслушах се, като се опитвах да доловя стъпки, плъзгането на обувки по пръст или чакъл.

Нищо.

Две минути по-късно прожекторите се изключиха и всичко потъна в мрак. Не последваха изстрели, нито пращене на клонки. Чувах само шумолене на листа, далечният глас на нощна птица, бързите стъпки на някоя катерица.

Вентилационната тръба се намираше на около сто метра от мен. Дали Алекса щеше да ме чуе, ако кажех нещо в нея? Внезапно осъзнах каква грешка би било това. Ако Жуков се крие в къщата и наблюдава Алекса от разстояние, щеше да чуе онова, което чува и тя. Ако беше вътре, това да ме види беше въпрос единствено на време, разбира се. Затова трябваше да го убия пръв. Да прибера ли оръжието, или не? Имах нужда и от двете си ръце. Напъхах го в кобура, превъртях се и стъпих на крака, без да се надигам. После се изправих със скок и тръгнах към къщата.