Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 148

Отново чух гласа, този път по-отблизо. Идваше от съседната стая, но не от включения телевизор.

Това беше гласът на Алекса.

99

Носен от адреналина, нахлух в съседната стая с насочен пистолет.

— …копеле! — тъкмо казваше тя. — Копеле проклето!

После тонът й рязко се промени, гласът й стана висок и умолителен.

— Моля те, Боже, моля те, пусни ме оттук, моля те, Боже, о, моля те, Боже, какво искаш, по дяволите? Не издържам вече, не издържам, моля те, Господи!

Видях, че Алекса не е там. Гласът й идваше от колоните на компютър — черен „Дел“, поставен върху дървена пейка, дълга колкото цялата стена. На монитора видях същото странно изображение на лицето на Алекса в едър план, със зеленикавия оттенък, който бях видял и на видеопотока.

Тя обаче изглеждаше толкова зле, че едва я познах. Лицето й беше съвсем изпито, клепачите й — толкова подути, че се виждаха само тънки цепнатини, с дълбоки лилави сенки под тях. Когато говореше се помръдваше само единият край на устата й, сякаш бе получила удар. Лицето й блестеше от пот, очите й бяха диви и разногледи.

Пред монитора видях клавиатура, а от лявата й страна — малък, евтин на вид микрофон на пластмасов триножник, взет вероятно от коша за преоценени стоки в „Рейдио Шак“.

За миг Алекса сякаш гледаше към мен, но погледът й се зарея другаде. Тя замлъкна, после започна да скимти, а думите й се сливаха една с друга. Различих само „моля“, „Боже“ и „навън”.

Наведох се към микрофона и казах:

— Алекса?

Тя обаче продължи, явно без да ме чува. На дръжката на микрофона имаше малко черно копченце с надпис „вкл/изкл“. Плъзнах го на „вкл.“ и повторих:

— Алекса?

Този път тя замлъкна. После отвори уста и се разхлипа.

— Алекса? Аз съм, Ник.

— Кой… кой е?

— Ник Хелър. Всичко ще бъде наред. В къщата съм, съвсем наблизо. Чуй ме, Алекса, идва помощ, но искам да мълчиш и да се успокоиш, става ли? Ще се опиташ ли? Само за малко. Ще се оправиш, обещавам ти.

За миг ми се стори, че в задния двор светва фенерче.

— Ник, къде си? Господи, къде си?

Отново се светна. Това бяха фаровете на кола — чух мотора й, а после затръшването на врата. Жуков, нямаше кой друг да бъде. Аз обаче не го виждах, беше паркирал от другата страна на къщата, където нямаше прозорци.

— Ник, отговори ми! Измъкни ме оттук, моля те, измъкни ме, Ник!

Тя започна да крещи.

— Всичко ще бъде наред, Алекса! Всичко ще бъде наред!

Най-сетне тя се вслуша.

— Не ме оставяй тук!

— Той се върна — прошепнах аз. — Чуваш ли ме?

Алекса се взря нагоре, кимна и отново заплака.

— Всичко ще бъде наред, стига нищо да не кажеш. Разбираш ли, нито дума.

Сграбчих пистолета с две ръце. Ами ако това не е Жуков? Ами ако е полицията? Беше твърде рано за Специалните части, те караха насам. Да вземат хеликоптер, щеше да им отнеме повече време, а и да ги лиши от тежкотоварното въоръжение.