Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 133

— Добре — каза тя. — Междувременно аз погледнах сведенията за онзи взлом в Кънектикът.

— Толкова бързо? Как изобщо разбра…

Тя се усмихна тъжно.

— Нико, имаш сериозна нужда от сън. Снощи ми каза.

Поклатих засрамено глава.

— Съпругът е оживял. Исках да проверя дали си е спомнил нещо повече за нападателите, но… той на никого нищо няма да каже. Жуков му е причинил сериозно мозъчно увреждане.

Кимнах.

— На местопрестъплението не са били открити никакви отпечатъци. Нито от Жуков, нито от съучастника му. Надявах се, че местната полиция е добавила някакви неидентифицирани отпечатъци към данните за неразрешения случай, че те може да са се появили някъде другаде… но нищо не излезе.

— Това ли е всичко?

Станах. Бях изтощен, кисел и отчаяно исках да направя нещо. Заразхождах се из дневната й.

— Това пък какво значи?

— Би ли ми напомнила какъв е бюджетът на ФБР? Почти десет милиарда долара, нали? И имате директен достъп до всеки служител на закона в страната, плюс повече бази данни, отколкото сте се научили да използвате. И въпреки това още не сте открили нещо повече от Дороти и мен!

— А вие какво сте открили? Доколкото знам, момичето още е под земята.

Обърнах се и тръгнах към вратата.

— Трябва да се връщам в офиса.

— Не — каза тя. — Трябва ти сън. Почти на ръба си. Не можеш да направиш абсолютно нищо, докато някоя от уликите не даде Резултат. Някоя от твоите улики. Или докато не започне работният ден. Така че иди да си легнеш, Ник.

— После.

Тя се приближи и сложи ръка на рамото ми.

— Ако не позволиш на мозъка и тялото ти да починат, ще започнеш да грешиш, и тогава какво ще стане?

Завъртях се.

— Не се тревожи — отвърнах аз. — Аз не греша.

— Сега вече съм сигурна, че ти липсва сън — със смях каза тя и преди да се усетя, устните ми бяха върху нейните. Устата й беше топла, с вкус на мента. Взех лицето й между дланите си и погалих косите й, а тя затвори очи. Меките й ръце се плъзнаха под ризата ми и се притиснаха към гърдите ми, а ноктите й лекичко ме издраха. Докато галех гърдите й и я целувах по шията, катарамата на колана ми издрънча между пръстите й.

— Даяна — казах аз, а тя запуши устата ми със своята и краката й се увиха плътно около кръста ми.

— Знам, че не можем да се върнем към предишния вариант — каза тя.

— Не съм си мислил, че това е повторение.

Даяна се усмихна, но очите й бяха влажни. Посегна към мен и аз дълго я прегръщах. Беше прекрасно… и почти ми стигна.

Телефонът ми иззвъня и аз хвърлих поглед към дисплея. Маршъл Маркъс.

— Ник — прошепна той. — Току-що получих съобщение. Кратко пиукане ми подсказа, че на другата линия ме чака обаждане. Дороти.

— Съобщение от кого?

— От тях. Имам до края на деня, после ще я…

— Почакай — казах аз и приех обаждането на Дороти.

— Ник, Маркъс току-що получи имейл от похитителите.

— Знам, на другата линия е, точно ми разказваше.

— Лоша работа — каза тя и аз усетих, че устата ми пресъхва.

— Компютърът ти наблизо ли е?

Поколебах се.

— Наблизо има компютър.