Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 132

Тя сграбчи металната кутийка с такава сила, че ръката й се разтресе от пръстите до рамото. Дръпна, завъртя я и най-сетне усети, че нещо поддава. Нещо миниатюрно падна върху лицето й и тя го напипа с лявата си ръка. Мъничко винтче. Сигурно от поставката.

Тя напредваше. Избождаше очите на Бухала. Ликуващо се усмихна сама на себе си и усети, че камерата леко се разклаща.

— Поредната лоша идея — внезапно прогърмя гласът.

Тя не отговори. Естествено, че Бухалът не иска тя да свали проклетата камера. Разбира се, че не иска.

— Знаеш ли, Алекса, аз съм единствената ти връзка със света — каза гласът. Не гневно, а търпеливо.

Тя стисна зъби и продължи да върти. Ръката й трепереше от изтощение, а острите метални ръбчета се забиваха в дланта й.

— Ако повредиш камерата — каза Бухала, — ще бъдеш откъсната от останалия свят.

Тя спря за миг.

— Ще решат, че си умряла — каза гласът. — Защо иначе предаването ще спре?

Свитата й ръка замръзна точно над лицето й. Още няколко минути и щеше да успее да отскубне останалите винтчета или каквото там придържаше камерата към…

— Баща ти може би ще плаче. А може би ще изпита облекчение. Но поне ще знае, че всичко е свършило. Че нищо не може да направи. Така или иначе не иска да ни даде онова, което искаме. Тогава ще си каже „Сега не е нужно да го правя“. Какъв е смисълът? Дъщеря ми е мъртва.

Отговорът й прозвуча като гърленото ръмжене на диво животно.

— Ще разбере, че си се провалил!

— Ще се откаже, повярвай ми. Или не ми вярвай. На мен не ми пука.

Мускулите на ръката и китката й ужасно я боляха. Трябваше да свали длан от камерата.

— Да — каза Бухала. — Предпочиташ да излезеш навън, нали така?

Тя захлипа.

— Да — повтори той. — Камерата е единствената ти надежда Да излезеш жива.

82

Колкото и да се нуждаех от сън, още по-голяма нужда имах да се обадя на Даяна Мадиган, за да й кажа какво съм открил. Беше шест сутринта, а тя ставаше рано. Вероятно беше будна, пиеше кафе и си проверяваше пощата, или каквото правят агентите на ФБР, преди да отидат на работа сутрин, поне онези, които не са женени и нямат деца. Затова вместо да се прибера право вкъщи, аз се отклоних малко и завих към Саут Енд, по Кълъмбъс авеню, а после завих наляво по Помброук стрийт.

В апартамента й светеше.

— Искаш ли кафе? — предпазливо попита тя.

— Мисля, че вече прекалих — отвърнах аз. — Още малко кофеин и ще изпадна в кома.

— Тогава вода с лед?

Кимнах и седнах на дивана, а тя — на стола до него. Точно както седяхме предишния път. Даяна носеше бяла тениска и долнище на анцуг и беше боса. Отиде до малката си кухня, напълни с вода с лед една от необичайните си ръчно изработени стъклени чаши, подаде ми я и отново седна.

Разказах й доколкото можах какво бях разбрал току-що. Не бях особено последователен, мозъкът ми бе твърде изтощен, но успях да изложа основните факти.

— В момента Дороти проучва всички фирми в Ню Хампшър, които дават земекопни машини под наем, но няма да разбере нищо до девет или десет часа, когато отварят.