Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 122

— Къде е тя? Искам точните координати!

— Когато наема някого да ми свърши нещо, не му надничам зад рамото.

— Съмнявам се. Човек като вас със сигурност иска да знае точно къде се намира тя и какво й правят.

— Те не знаят кой съм аз и аз не знам кои са те. Така е по-безопасно.

— Как комуникирате с тях тогава?

— Чрез посредник. Мисля, че това е думата, нали?

— Но имате представа къде се намират.

Той сви рамене.

— Май в Ню Хампшър. Това е всичко, което знам.

— Къде се намира посредникът? Не ми казвайте, че и това не знаете.

— В Мейн.

— Как се свързвате с него?

Той извади телефона си, размаха го към мен и го пъхна обратно в джоба.

— Обадете му се, ако обичате — казах аз, — и му съобщете, че операцията е приключила.

Ноздрите му се разшириха, а чертата на устните му стана още по-тънка отпреди. Виждах, че се дразни — не беше свикнал да му говорят по този начин.

— Твърде късно е за това — каза най-накрая Наврозов.

— Наредете на хората си да затворят вратата — казах аз. — Кажете им, че искате да говорим насаме.

Той примигна, но не помръдна.

— Веднага! — изсъсках аз.

Може би зърна нещо в очите ми. Каквато и да беше причината, той ме изгледа мрачно и се надигна. Отиде до вратата и бързо изстреля нещо на руски. После прибра езичето на бравата, остави я да щракне и отново се настани в стола.

— Отменете операцията — повторих аз.

— Губите ми времето — усмихна се криво Наврозов.

Натиснах няколко клавиша и видеото се раздвижи. Натиснах друг бутон, за да включа вградения микрофон на лаптопа.

— Застреляй го! — наредих аз.

Наврозов ме погледна, премигна, после леко свъси вежди и предпазливо се усмихна. Не ми вярваше.

Внезапно движение привлече погледите ни към екрана. Сборичкване. Камерата се разтресе, сякаш някой се беше блъснал в лаптопа оттатък. Вече виждахме само горната част от тялото на хлапето — рамото и ръката му, увити в бялата усмирителна риза, и един черен цилиндър — заглушителя, прикачен към цевта на пистолета на Дарил, „Хеклер и Кох“ четиридесет и пети калибър.

Наврозов се взираше в монитора.

— Да не би да очаквате да повярвам, че…

Ръката на Дарил сграбчи пистолета, показалецът му се плъзна върху спусъка. Очите на Наврозов се разшириха — не можеше да откъсне поглед от екрана. Пръстът на Дарил натисна спусъка. Последва силно изпукване и лек проблясък, когато пистолетът отскочи назад.

Наврозов издаде странен приглушен вик, сякаш го душаха. Крясъкът на сина му едва се чу заради лепенката. Дясната ръка на младежа се сгърчи, под рамото му зейна дупка, а върху бялата тъкан изби кръв. Аркадий Наврозов се извиваше в агония, а столът му се клатеше. Изключих видеото.

— Сволочь! — прогърмя Наврозов и удари с юмрук по бюрото. — Проклятый сукин сын!

По вратата заваляха удари — телохранителите.

— Кажете им да се отдръпнат — казах аз, — ако искате да обсъдим как да спасите живота на сина си.

Бесен, с почти лилаво лице, той се надигна със залитане, отиде до вратата и изпъшка:

— Все в порядке!

После се върна, скръсти ръце и се втренчи в мен.

— Така — казах аз. — Обадете се на посредника си и му кажете, че операцията е приключила.