Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 121

— Накъде биете?

— В мига, в който някой от хората ви се доближи до мен, приятелят ми ще ви убие без секунда колебание. Знаете ли, че стаята е свързана с двете съседни? И вратите между тях са отключени. От хотела проявиха огромно желание да услужат на група приятели от колежа, които са дошли да се видят.

Той се взираше в мен с увиснали клепачи.

— Е, доверчив ли съм? — попитах аз. — Не бих казал!

За моя изненада Наврозов се засмя.

— Браво, господин Хелър.

— Благодаря ви!

— Чел ли сте О‘Хенри?

— Доста отдавна.

— Беше много популярен в Съветския съюз, когато бях дете. Любимият ми разказ беше „Вождът на червенокожите“.

— А аз си мислех, че сте дошли да говорим за сина ви.

— Точно така. В разказа отвличат сина на един богаташ за откуп. Момчето обаче е толкова ужасно, че похитителите, които не могат да го търпят, постоянно свалят сумата, докато накрая бащата им предлага да си го вземе, ако му платят.

— Може би бихте желали да съобщите на сина си, че не ви е грижа за него.

Обърнах се към лаптопа, който бях поставил на масата, натиснах няколко клавиша и отворих програма за видеочат.

— Тук вождът на червенокожите — съобщих аз.

На екрана течеше видеопоток на живо, на който разрешеният Аркадий Морозов беше подпрян на мърлява гипсова стена с широко парче сива лепенка на устата. Вече не носеше черното си кадифено сако — вместо него Дарил му беше навлякъл усмирителна риза, взета назаем от болницата във Форт Дикс. Ризата беше памучна, светлобежова, с дълги ръкави, които се кръстосваха отпред, а отзад се стягаха с катарама.

Усмирителната риза не беше необходима, Дарил можеше просто да го залепи за стола със скоч. Тя обаче ни вършеше друга работа. В лошото старо време постъпвали така с дисидентите в съветските „психиатрични затвори“ и аз знаех, че гледката ще всее ужас в нежното сърце на Роман Неврозов.

Синът му трепереше от страх. Виждаше се ъгълът на леглото до него, както и отвратителната оранжева кувертюра. След това в кадъра влезе цевта на пистолет с дълъг заглушител и почти докосна слепоочието на младежа. Очите му бясно се застрелкаха насам-натам, той се опита да изкрещи, но от устата му излизаха само приглушени цвъртящи звуци.

Баща му погледна към екрана, а после отмести очи, сякаш някакъв досадник се опитваше да му покаже видео в Ютюб, което изобщо не го интересува.

Наврозов въздъхна.

— Какво искате?

76

— Съвсем просто е — казах аз. — Искам веднага да освободите Алекса Маркъс.

Наврозов пое дълбоко дъх, а после издиша — няколко пъти. Погледът му стана стоманен. Преди няколко минути ме наблюдаваше с нещо, наподобяващо възхищение. Сега беше осъзнал, че съм заплаха. Хищническият му инстинкт излезе на повърхността — наблюдаваше ме така, както вълкът преследва жертвата си, изтощавайки я с поглед. Тялото му се вдърви.

— Това име трябва ли да ми е известно?

Въздъхнах разочаровано.

— Нямаме време за игрички.

Той се усмихна сковано и аз зърнах дългите му остри зъби.