Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 119

Във фоайето ме посрещна строен, елегантен среброкос мъж на около шейсет години, облечен със скъп тъмносин костюм с идеално сгъната златиста кърпичка в джобчето. Представи ми се като „Юджийн“, без фамилия. Бил „сътрудник“ на господин Наврозов. Заприлича ми на английски иконом. Въпреки че минаваше полунощ и той беше наясно, че току-що съм отвлякъл сина на шефа му, поведението му беше сърдечно. Знаеше, че съм тук по работа.

Докато ме водеше към частния асансьор на Наврозов, аз казах:

— Боя се, че има малка промяна в плана.

Той се обърна и вдигна вежди в ням въпрос.

— Няма да се срещнем в неговия апартамент. Резервирал съм стая в хотела, няколко етажа по-долу.

— Сигурен съм, че господин Наврозов няма да се съгласи да…

— Ако иска да види сина си отново, ще се наложи да бъде по-гъвкав — отбелязах спокойно аз. — Но решението, разбира се, е негово.

74

Петнайсет минути по-късно асансьорът спря на трийсет и осмия етаж, вратите се отвориха и от него излязоха петима мъже. Роман Наврозов и малката му армия от телохранители се движеха с военна точност — един пред него, един зад него и по един от двете му страни. Охранителите му явно бяха от доста по-висока класа от кретените, които бе назначил на сина си. Мъжете носеха маркови костюми и слушалки като на агентите от тайните служби, до един бяха въоръжени и изглежда под ризите имаха бронежилетки. Докато вървяха край шефа си по коридора, очите им бързо оглеждаха всички ъгли.

Роман Наврозов беше внушителен човек. Макар и среден на ръст, той излъчваше сила и авторитет. Приличаше на кардинал от Ватикана, който всеки миг ще излезе на балкона на „Свети Петър“ и ще провъзгласи „Habemus рараm“. Веждите му бяха свъсени, а грамадното му голо теме беше опасано с ивица неестествено черна коса. Малко ми напомняше на актьора, който играе Еркюл Поаро в един британски сериал.

Тънките му устни бяха стиснати в жестока права линия. Носеше черно сако, а колосаната му бяла риза беше разгащена от едната страна, сякаш я беше облякъл набързо и се дразнеше, че го разкарват из коридорите на хотела посред нощ.

Щом изминаха половината път, бодигардът, който вървеше Най-отпред, бързо вдигна ръка и Наврозов спря, обграден от останалия си антураж. Водачът извади оръжие и направи няколко внимателни стъпки към вратата. Веднага видя, че е открехната — езичето на секретната брава стърчеше навън. Той отново махна с ръка, към него се присъедини втори охранител и двамата бързо заеха позиции от двете страни на вратата. Първият ритна вратата и двамата нахлуха вътре с насочени пистолети в класическата формация „нарязан пай“.

Явно очакваха засада, но аз ги наблюдавах през една ключалка от другия край на коридора и затова не откриха никого в стаята. Извадих телефона и звъннах, а когато отсреща вдигнаха, казах:

— Тръгвам към позиция номер едно!

— Разбрано! — отвърна ми гласът от другата страна.

Той принадлежеше на колегата ми Дарил Еймъс, с когото преди години бяхме в един отряд на Специалните части. Докато летях насам, той беше пристигнал в града с кола от Форт Дикс, Ню Джърси, където работеше като инструктор по охранителни операции. Беше си запазил стая в един удивително мизерен хотел, наречен „Конрой“. Ако погледнете в туристическите сайтове, ще установите, че това е едно от най-отвратителните места в Ню Йорк. Наскоро камериерка открила под едно от леглата труп, увит в чаршаф. Използвали чаршафа отново, но първо го изпрали.