Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 92

— Сега колко си уморена? Поречът да не ти усили пулса? Можех черепниче да ти дам, но не исках да те претоваря.

А понякога заговаряше бързо, даваше заповеди на Габорн.

— Това маково семе го пази в джоба си. Ако си ранен, дъвчи от него. Ще притъпи болката.

После ги отведе до края на гората, където три тъмни дървета с извити клони се издигаха като грамадни зверове с криви пръсти и мъхести крайници, оформяйки тъмна кухина, която затваряше малка поляна. Тук Габорн се почувства притиснат, задушен. Нещо в тези дървета му създаваше чувството, че е наблюдаван, преценяват го, но че скоро ще бъде освободен. Тук като че ли беше обгърнат от земята отвсякъде — в почвата под краката му, в дърветата, които го обкръжаваха и почти го покриваха. Надушваше го в почвата, в мокротата на листата и в живите дървета.

Сред многото дребни храсти, скупчени на малката пръстена могилка близо до средата на поляната, Бинесман спря.

— Тук имаме седефче — каза той. — Бере се призори, има известни медицински и кулинарни качества, но ако го береш през деня, в най-големия пек, е ужасно дразнещо. Габорн, ако ловците те приближат срещу вятъра, хвърли това в очите им или в огън — пушекът от такъв огън е много опасен.

Габорн не посмя да го пипне. Само от стъпването в храстите дробовете му се стегнаха, а очите му се насълзиха. Но Бинесман отиде до един нисък храст с повехнали жълти цветове и скъса няколко листа, без да му стане нищо.

Кухненското слугинче също не посмя да приближи. Макар да не можеше да усети нищо, беше станала предпазлива.

Билкарят погледна Габорн и прошепна:

— Няма защо да се боиш от това.

„На друг ги разправяй“ — помисли си Габорн.

Бинесман се наведе и гребна с ръка.

— Вземи.

Вдигна шепата си, напълнена с богата, тлъста почва и я сипа в дланта на Габорн.

— Искам да поемеш задължение — каза Бинесман по онзи особен начин, внушаващ на Габорн, че това е много важно, че много неща ще зависят от неговия отговор. Всяка дума изрече с тежест, като на церемония, почти заклинателно.

До този момент Габорн се беше чувствал зашеметен и ужасѐн от всичко, което се беше случило. Когато задържа пръстта в шепата си, му се стори, че земята под краката му едва ли не се разтваря да го погълне. Пръстта му се стори невероятно тежка.

„Чародеят е прав — помисли Габорн. — Тази земя не е обикновена.“

— Повтаряй след мен: Аз, Габорн Вал Ордън, се заклевам на земята, че никога няма да нараня земята, че посвещавам себе си на опазването на семето човешко в тъмното време, което иде.

Бинесман се взря в очите на Габорн, без да мига, и зачака Габорн да изрече клетвата.

Нещо вътре в Габорн потръпна. Усети пръстта в шепата си, усети… гъдел в дъното на съзнанието си, присъствие някакво… властно присъствие.

Същото онова могъщо присъствие, което беше изпитал предния ден в Банисфер, когато почувства импулса да прикани своя телохранител Боренсон да се ожени за красивата Мирима.

Само че сега това присъствие се появи неимоверно силно. Като усещане за раздвижващи се скали, за дишащи дървета. Странна сила запулсира под нозете му, все едно че земята затръпна в очакване. Да, усещаше го — земята под босите му стъпала се надигаше.