Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 93

И Габорн разбра, че от много дни е пътувал насам само за да се озове тук. Не беше ли казал баща му да дойде тук, за да се научи да обича земята? Дали някаква Сила не беше вдъхновила баща му да каже точно тези думи?

А и в хана в Банисфер, когато пи от онова вино, „луда ягода“, най-доброто вино, което беше вкусвал, виното с инициала „Б“ на восъчния печат, беше почувствал тази сила. Сега Габорн знаеше, знаеше и без да пита, че Бинесман е приготвил онази бутилка вино. Как иначе можеше да има такъв удивителен ефект? Виното беше ускорило ума му. И го беше довело тук.

Габорн се страхуваше да поеме клетвата на чародея, да стане слуга на земята. Какво щеше да изисква това? Дали трябваше да стане Земен пазител като Бинесман? Той вече бе положил други клетви, клетви, които смяташе за святи. И както беше казала Мирима, той не поемаше клетви току-така.

И същевременно някак се страхуваше и да не поеме тази клетва. Ловците на Радж Атън със сигурност го търсеха. Трябваше му помощ, за да се спаси. Трябваше му помощта на Бинесман.

— Заклевам се — каза Габорн на Бинесман.

Бинесман се изсмя.

— Не на мен, глупак такъв. Не се кълни на мен, закълни се на земята, на това, дето е в ръката ти и под краката ти. Кажи цялата клетва.

Габорн отвори уста. Съзнаваше болезнено колко държи на думите си билкарят, болезнено съзнаваше, че тази клетва е много по-важна, отколкото може да си представи. Зачуди се дали ще може да спази клетвите си както към земята, така и към Йоме.

— Аз… — заговори Габорн и земята под краката му потрепери. Навсякъде около него — през поля, гори и градина — земята се затаи. Никакъв полъх на вятър, никаква птича песен или зов на горски звяр. Тъмните дървета около него сякаш станаха още по-големи и скриха цялата светлина.

„Тъмно. Тъмно. Аз съм под земята“ — помисли Габорн.

Огледа се с безпокойство, защото досега само си беше мислил, че вечерта е тиха. Сега се беше възцарило абсолютно безмълвие и Габорн усети, че странното и властно присъствие се втурва към него.

Бинесман рязко се отдръпна от храста седефче, закова се на място стъписан и започна да се озърта налудничаво. Земята близо до краката му се загърчи, тревата се раздвои, като разкъсващо се огромно було.

А от храстите в края на гората се появи човек, тъмен силует, излизащ от сенките. Преди няколко мига Габорн беше зърнал този силует, видял беше сянката му веднага щом билкарят го намаза със сока на ясноочето, но не беше и предположил каква е истинската външност на съществото.

Защото това не беше смъртен човек. По-скоро беше създание от пръст, оформено от тлъста черна почва. Слепени бучици пръст и камъчета оформяха чертите му.

Габорн го позна. Към него крачеше Радж Атън. Или по-точно, същество от пръст с формата на Радж Атън излизаше от дърветата и идваше към него, в пълно снаряжение, властно навъсено, чак до високия шлем с разперените криле на бухал, черни като оникс.

Габорн замръзна от ужас. Не можеше да проумее какво означава това. Погледна към Бинесман; чародеят беше отстъпил назад и гледаше слисан.