Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 94

Съществото изгледа Габорн отвисоко, с насмешливо презрение. В мрачината на леса случаен наблюдател щеше да го вземе за човешко същество, само че лишено от цветове. Всяка мигла, всеки нокът на пръстите, всяка черта и всяка нишка в тъканта на дрехите му изглеждаха изваяни до съвършенство.

Тогава земята проговори.

Съществото от пръст не мърдаше устните си. Но думите му сякаш заприиждаха от всички посоки. Гласът му бе въздишка на вятъра през ливада или съсък през планински зъбери. Гласът му бе шумолене на речни камъни или трополене, когато се отронят надолу по склон.

Габорн не можеше да разбере и думичка. Бинесман до него се заслуша напрегнато и запревежда:

— Казва ти, Габорн: „Би ли изрекъл клетва на мен, о, сине човешки?“

Странните звуци продължиха, а Бинесман помисли малко, преди да добави:

— Ти твърдиш, че обичаш земята. Но би ли посветил клетвите си на мен, дори ако нося лицето на враг?

Габорн погледна Бинесман за отговор и чародеят кимна; приканяше го да говори направо на Земята.

Габорн никога не беше виждал нещо подобно на това същество. Нито беше чувал. Земята бе дошла при него, избрала форма, каквато Габорн можеше да види и възприеме. Някои хора твърдяха, че като гледат в огъня, виждат зад него лика на Силата, а на Габорн често му се беше струвало, че огънят е най-досегаемият за сетивата от елементите, а въздухът — най-малко. Но никога не беше чувал земята да изразява себе си по този начин.

— Аз наистина обичам земята — каза най-сетне Габорн.

Странната смесица от далечни шумове се надигна отново.

— Как можеш да обичаш нещо, което не можеш да възприемеш? — преведе Бинесман.

— Обичам онова, което възприемам, и предполагам, че един ден ще мога да възприема и останалото — постара се да отговори искрено Габорн.

Земята се изсмя с насмешка. Грохот на скали. Бинесман каза:

— Ще ме възприемеш някой ден, когато тялото ти се смеси с моето. Боиш ли се от този ден?

Смърт. Земята искаше да знае дали се бои от смъртта.

— Да. — Габорн не посмя да излъже.

— Тогава не можеш да ме обикнеш напълно — прошепна Земята. — Ще подкрепиш ли каузата ми, въпреки това?

Радж Атън. Съществото толкова приличаше на Радж Атън. Габорн осъзна какво иска от него Земята. Нещо повече от това да прегърне живота. Нещо повече от това да служи някому. Да прегърне смъртта, развалата и целостта, каквото беше Земята.

По тъмното лице на Земята се изписаха странни, нечовешки чувства. Габорн се вгледа в тези очи и в ума му изплуваха образи: пасище далече на юг от Банисфер, където от зелената трева се показваха бели камъни, като зъби; живописните пурпурни висини на Алкаир, гледани от далечния му южен дом. Но имаше и много още — просторни кухини, дълбоки пещери и каньони, места, които никога не беше виждал. Почви с пъстри цветове и тъмна, безформена скална твърд, толкова надълбоко в земята, че никой не би могъл да я обхване цялата, никой не би могъл да си я представи дори. Скъпоценни камъни, кал и листа, гниещи в горските подножия наред с човешки кости. Миризми на сяра и пепел, на трева и на кръв. Реки, ревящи и бучащи в най-тъмните кътове на света, и безкрайни морета, проснали се по земния лик като чисти сълзи.