Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 90

Студени тръпки полазиха Габорн от начина, по който Земния пазител изрече думата „задължения“. Беше убеден, че Бинесман говори за клетвата, която бе дал на принцеса Силвареста. А може би говореше за обещанието, дадено от Габорн на кухненското слугинче, обещанието да я спаси, или дори за мълчаливата му клетва към Шемоаз и нейния баща. И кой знае защо, почувства, че тези негови задължения могат да оскърбят билкаря. Погледна към слугинчето, което стоеше наблизо със скръстени ръце, сякаш се боеше да не би да докосне нещо.

— Аз съм Владетел на руни. Клетвообвързан лорд.

— Хмм… — измърмори Бинесман. — Съвсем добре. Служиш на нещо по-голямо от самия теб. А защо си тук? Защо си в замъка Силвареста точно сега, а не след седмица, когато се канеше да пристигне баща ти?

Габорн отговори с лекота.

— Той ме изпрати напред. Искаше сам да видя това кралство, да обикна земята му, народа му, както е станало с него.

Бинесман кимна замислено и поглади брадата си.

— И харесва ли ти? Харесва ли ти тази земя?

Габорн поиска да отвърне, че не само я харесва, а се възхищава от нея, че кралството му се е сторило красиво, силно и почти без недостатък, но Бинесман го беше попитал с някакъв особен тон, тон съдържащ толкова почит в думата „земя“, че младежът усети, че не говорят за едно и също. А може и да говореха. Тази градина не беше ли също така част от Хиърдън? Всички тези екзотични дървета, събрани от най-далечните краища на света, не бяха ли и те част от Хиърдън?

— Намирам я за възхитителна.

Бинесман изпръхтя и огледа храстите и дърветата.

— Това няма да оцелее до утре. Огнетъкачите, нали разбираш. Тяхната магия опустошава, моята — съхранява. Те служат на огъня и господарят им няма да позволи да си върнат човешката форма, ако не подхранват огъня. А каква по-добра храна от тази градина?

— А ти? Ще те убият ли? — попита Габорн.

— Това… не е в тяхната власт — каза Бинесман. — Стигнали сме до обрата на сезоните. Скоро халатът ми ще стане червен.

Габорн се зачуди дали думите му трябва да се разбират буквално. Халатът на стареца беше тъмнозелен, с цвета на листата в разгара на лятото. Можеше ли сам да си сменя цвета?

— Би могъл да дойдеш с мен — предложи Габорн. — Мога да ти помогна да избягаш.

Бинесман поклати глава.

— Не ми трябва да бягам. Имам някакви умения като лечител. Радж Атън ще поиска да му служа.

— И ти ще му служиш?

— Поел съм други задължения — прошепна Бинесман. Думата „задължения“ изрече със същото натъртване, както когато спомена за „земята“. — Но ти, Габорн Вал Ордън, ти трябва да бягаш.

В този момент Габорн дочу далечния лай и ръмженето на озверели бойни псета.

Очите на Бинесман проблеснаха.

— От тях не се бой. Кучетата не могат да преминат моята преграда. Тези, които се опитат ще умрат.

В гласа на Бинесман се долавяше някаква тъга. Болеше го от това, че ще убие мастифите. Той излезе от потока, с отпуснати като на много угрижен човек рамене. За изненада на Габорн, чародеят навлезе в почти пълния мрак, откъсна няколко листа от една лоза, надвесена над водата, и каза на Габорн: