Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 135

Радж Атън огледа изпитателно билкаря, наведе се към него и зелените пламъци на мангала облизаха лицето му.

— Моята пиромантка вижда в пламъците — каза узурпаторът. — Кажи ми, Бинесман, Земята дарила ли те е с такива видения? Има ли на света крал, който може да ме унищожи?

Бинесман се изправи още и скръсти ръце. Юмруците му бяха стиснати.

— Не съм приятел с Господарите на Времето, за да знам бъдещето. В лъскави камъчета не се взирам. Но вие си създадохте много врагове.

— Но има ли крал, на който служиш ти?

Бинесман помълча, потънал в мисли, със свъсени вежди. Йоме почти повярва, че старият билкар няма да отговори, но точно тогава той замърмори:

— Дърво и камък, дърво и камък, това са само плът и кост. Метал и кръв, дърво и камък, тях имам аз, тях имам аз.

— Какво? — попита Радж Атън, въпреки че не беше възможно да не е чул стареца.

— Не служа на никой човек. Но, ваша милост, наистина иде един крал, крал, когото Земята одобрява. Преди четиринадесет дни той стъпи в Хиърдън. Знам го, защото чух камъните да шепнат в нощта, докато спах сред полята. Един глас ме призова, ясен като песента на чучулига: „Иде новият Крал на Земята. Той е тук.“

— Убийте го! — започнаха да крещят всички огнетъкачи при това разкритие. — Той служи на вашия враг.

Радж Атън се постара да укроти крясъците им като вдигна ръка, и попита:

— Кой е този Земен крал?

Очите му горяха. Огнетъкачите продължаваха да викат, да искат смъртта на Бинесман и Йоме се побоя, че Радж Атън ще се съгласи. Светлината в очите им се усили, а жената при мангала вдигна юмрука си и той лумна в пламъци. За миг желанието на Радж Атън сякаш нямаше да има значение. Огнетъкачите щяха да убият Бинесман.

В отчаяно усилие да спаси билкаря Йоме извика:

— Това е Ордън. Крал Ордън прекоси границата преди две седмици!

В този миг веригите, в които беше окован Бинесман, се смъкнаха — и от ръцете, и от краката му, а чародеят отвори юмруците си и хвърли нещо във въздуха…

Венчелистчета от жълт цвят, съсухрени корени и сухи листа, които запърхаха на зелената светлина.

Огнетъкачите изкрещяха от ужас и залитнаха, сякаш изтласкани от тежестта на цветята.

Мангалът примига и загасна. Всъщност всички светилници в залата угаснаха наведнъж, така че единствената светлина се оказа предутринното зарево, засияло през еркерните прозорци.

Йоме гледаше втрещено. Всички огнетъкачи лежаха на пода зашеметени като ударени от мълния, гледаха, но без да виждат, и скимтяха от болка.

Залата се беше изпълнила с чист и силен аромат, сякаш вятър бе донесъл уханието на далечна ливада. Бинесман стоеше насред залата, високо изправен, и гледаше с гняв Радж Атън изпод гъстите си вежди. Белезниците и прангите се въргаляха в краката му, все още здраво заключени. Сякаш краката и ръцете му просто бяха изтекли през тях.

Въпреки че огнетъкачите лежаха замаяни и сгърчени от болка, Йоме не беше почувствала нищо. Само едно цвете я бе погалило по лицето и после падна на пода — нищо повече.

Радж Атън се взираше втренчено в билкаря, малко притеснен, стиснал облегалките на трона.