Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 137

Няколко мига по-късно, докато огнетъкачите започнаха да се съвземат, един страж дотича в залата и съобщи, че току-що са забелязали билкаря извън градските порти, да крачи през полята към Дънуд.

— Нашите стрелци можеха да го застрелят — каза стражът, — но не знаехме каква ще е вашата воля. Върколаците са на стан по полята, но никой не го задържа. Да изпратя ли съгледвачи да го върнат?

Радж Атън се намръщи. Времето изглеждаше твърде кратко, за да може човек да излезе през тези коридори и да напусне замъка. Не по-малко странно беше, че никой от високо обучените му войници не бе спрял стареца.

— Той стигна ли до гората? — попита Радж Атън.

— Да, милорд.

— Какво е намислил? — учуди се на глас Радж Атън. Изправи се бързо, свил вежди в размисъл. После добави: — Изпратете отряд ловци да го намерят… ако могат.

Но Йоме знаеше, че е късно. Бинесман се беше добрал до леса, до Дънуд. Древния лес, средоточието на земните сили. Дори най-отличните ловци на Радж Атън не можеха да проследят един Земен пазител през Дънуд.

Поезия

Щом следотърсачите се махнаха, Габорн пое покрай воденицата, понесъл Роуан на ръце. За младеж с три дара на мускул тя не бе голямо бреме и Габорн осъзна, че носенето ѝ сега му предлага още едно предимство: момичето нямаше да остави миризмата си по земята.

Трудно е да се проследи човек, току-що излязъл от река. Телесните му мазнини се отмиват, така че когато стъпва по земята, е по-трудно да бъде подушен.

Торбаланците го видяха, че приближава, заръмжаха страхливо и се пръснаха да се скрият.

— Храна, храна — подсвирна им той, защото тези същества му бяха свършили работа. Колко голяма — никога нямаше да разберат. Габорн носеше малко храна, но когато стигна до воденицата, вдигна дървения лост на предната врата и влезе. Големият сандък над воденичните камъни беше пълен с жито. Габорн го отвори, обърна се и погледна зад себе си. Торбаланците стояха пред прага, с широко ококорени в тъмното очи. Една дребничка сиво-кафява женска нервно търкаше лапи и душеше.

— Храна. Давам — тихо им подсвирна той.

— Чувам те — изписука тя в отговор.

Габорн бавно мина покрай тях, за да не ги изплаши. Торбаланците нервно примигваха. Бояха се да влязат във воденицата, докато ги гледа.

Габорн се заизкачва по пътеката към замъка, под дърветата, и стигна до малкия поток, лъкатушещ през гъстите върби.

Небето на хълма вече беше почервеняло и лъкометецът на крепостната стена изпъкваше ярко на фона му. Гледаше към огъня на горящата градина на Бинесман. Във въздуха бавно се носеха облаци гъста пепел.

Габорн се промъкна през върбите към градската стена, без да го видят. При стената остави Роуан на земята и пръв изпълзя през ледената вода, след което зачака Роуан. Тя също се пъхна под стената, стиснала зъби от болка при допира с ледената вода. Изпълзя, опита се да коленичи, но залитна и падна в несвяст.

Той смъкна мръсното си наметало, уви я с него, вдигна я и тръгна.

Усещането беше странно — да крачи толкова спокойно по тази улица. Градината на Бинесман гореше, пламъците се изстрелваха на осемдесет стъпки височина. Замъкът гъмжеше от викащи и тичащи насам-натам хора, изплашени, че пожарът може да се разпространи.