Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 133

— Съжалявам, че моите чародеи са унищожили градината ти. Но теб не сме унищожили, нали? Можеш да засадиш друга градина, имам чудесни градини край моите дворци и резиденции в Юга. Дървета от най-далечните краища на света, богата почва, обилна вода.

Бинесман поклати глава.

— Никога. Никога няма да имам градина като тази, която изпепелихте. Тя беше сърцето ми. Разбирате. — Пръстите му стиснаха халата от яд.

Радж Атън се наведе напред.

— Съжалявам. Но се налагаше да подкастрим крилете ти, Земни пазителю. — Изрече титлата почтително, с повече уважение, отколкото бе проявил към всеки друг тази нощ. — И все пак, майстор Бинесман, аз наистина не искам да ти навредя. Малцина са изтъкнатите Земни пазители в света, а аз съм пробвал действието на билките, които всеки от вас отглежда, проучвал съм мехлемите и ароматните свещи, които предлагате. Ти си майстор в своя занаят, в това съм убеден. Заслужаваш повече почит, с отколкото си удостоен. Би трябвало сега ти да служиш като учител край камината в Стаята на земните сили в Къщата на Разбирането — не онзи мошеник Хеуел.

Йоме се възхити. Дори в далечен Индопал Радж Атън знаеше за работата на Бинесман. Вълчия господар изглеждаше почти всезнаещ в очите ѝ.

Бинесман го изгледа изпод гъстите си вежди. Набръчканите му черти внушаваха мъдрост и след толкова години неизменна добродушна усмивка му придаваха мекота. Но зад очите му нямаше доброта. Йоме го беше виждала как смачква буболечки в градината си със същия пресметлив поглед.

— Хорските почести не ме интересуват.

— Какво тогава те интересува? — попита Радж Атън и след като Бинесман не отговори, тихо изрече следващия си въпрос: — Ще служиш ли на мен?

Тонът му, модулациите на гласа му бяха така умело съчетани, че всеки друг щеше да се просне в нозете му.

— Не служа на никой крал — отговори Бинесман.

— Служеше на Силвареста — кротко му припомни Радж Атън, — точно както той сега служи на мен!

— Силвареста беше мой приятел, не и господар.

— Ти служеше на неговия народ. Макар като приятел, но му служеше.

— Служа на земята и на всички хора по нея.

— Тогава ще отдадеш ли службата си на мен?

Бинесман го изгледа укорително, все едно че Радж Атън беше дете, допуснало грешка, след като е могло малко да помисли.

— Като човек ли искате да ви служа или като чародей?

— Като чародей.

— В такъв случай уви, лорд Радж, но не мога да се закълна, че ще ви служа, защото това би смалило силите ми.

— Как така? — запита Радж Атън.

— Заклел съм се да служа на Земята и на никой друг — отвърна Бинесман. — Служа на дърветата в часа на тяхната нужда, а също на лисицата и на заека. Служа на хората с не по-малка или по-голяма преданост, отколкото служа на други същества. Но ако наруша клетвата си да служа на Земята, ако предпочета да служа на вас, силите ми ще се загубят. Вие имате много хора, които ще ви служат, или които ще служат на себе си във ваш интерес, Радж Атън. Задоволете се с тях.

Йоме се замисли над думите на Бинесман. Знаеше, че сега той лъже. Все пак служеше на хората повече, отколкото на животните. Веднъж ѝ беше казал, че това е неговата слабост, тази особена преданост към човечеството. В неговите очи тя го правеше недостоен. Йоме се побоя, че Радж Атън ще отличи лъжата и ще накаже Бинесман.