Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 102

Дълъг спор се беше разгорял между владетелите в Роуфхейвън за това как следва да постъпи човек при подобни обстоятелства. Често кралят завоевател се опитваше да изземе даровете от победените. Така той самият ставаше по-силен. А Радж Атън и бездруго вече бе станал прекалено силен. Някои смятаха, че е по-благородно да се самоубият, вместо да се покорят на господството му.

Други твърдяха, че човек е длъжен да живее с надеждата, че ще може да помогне на своя народ, макар и по друг начин. Бащата на Йоме се придържаше към този възглед. В последните два дни, откакто бе загубил два от даровете си на ум, кралят изведнъж беше станал по-предпазлив, притеснен за това, което беше забравил, и се боеше да не допусне грешки.

Крал Силвареста погледна с нежност Йоме.

— Животът — прошепна ѝ той — е толкова сладък. Не мислиш ли?

Йоме кимна.

Кралят добави тихо:

— Животът… Йоме, е толкова странен и красив, пълен с чудеса, дори в най-мрачните часове. Винаги съм бил убеден в това. Човек трябва да избере живота, стига да може. Нека живеем, с надеждата, че ще служим на народа си.

Йоме потръпна от мисълта, че изборът му може да се окаже погрешен, от страха, че нейната смърт и тази на баща ѝ би могла да се окаже по-добра служба на народа ѝ.

Крал Силвареста прошепна на Олт:

— Отворете портата. И донесете фенери. Ще ни трябва светлина.

Плещестият капитан кимна навъсено. От погледа му Йоме разбра, че Олт предпочита да загине, вместо да гледа как Силвареста загубва кралството си. Не беше приел решението на краля.

Олт отдаде чест, като допря плоската страна на меча си до върха на железния шлем. „Вие винаги ще бъдете моят владетел“, казваше жестът.

Крал Силвареста му кимна сдържано. Стражите свалиха лостовете на портата; всеки хвана по една от дръжките и ги тласнаха напред.

Радж Атън седеше на сивия си жребец с бели петна по задницата. Обкръжаваха го телохранителите му. Неговият Дни — висок мъж с властна осанка, с побелели слепоочия, чакаше зад него. Конете на Вълчия господар бяха едри, благородни животни. Йоме беше чувала за породата, но не беше виждала нито един от тях досега. Наричаха ги „имперски коне“, внесени от почти легендарните владения на тот, отвъд Каролското море.

Самият Радж Атън изглеждаше царствен, черната му ризница покриваше тялото му като лъскави люспи, а широките криле на бухал на шлема му привличаха погледа към лицето му. Гледаше безстрастно краля и Йоме.

Лицето му не беше нито старо, нито младежко, нито много мъжествено, нито женствено — като при тези, които са получили много дарове на обаяние от хора и от двата пола. И в същото време беше красиво, така жестоко красиво, че сърцето на Йоме бе жегнато от болезненото желание да се вгледа в черните му очи. Беше лице, будещо преклонение, лице, заради което си готов да умреш. Главата му се въртеше постоянно, както ставаше с онези, които са получили много дарове на метаболизъм.

— Силвареста — каза той от коня си, пропускайки титлите. — Не е ли редно да се поклониш на своя владетел?