Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 103

Мощта на Гласа на Радж Атън бе толкова огромна, че краката на Йоме едва не се подкосиха и тя изпита неудържимо желание да падне ничком и да поднесе жертвения си дар. Но един глас в тила ѝ прошепна: „Убий го. Убий го преди той да те е убил.“

Бащата на Йоме коленичи и извика:

— Простете ми, владетелю мой. Добре сте дошли в замък Силвареста.

— Сега се нарича замък Радж — поправи го Радж Атън.

Зад Йоме металните решетки издрънчаха и стражите на портата изнесоха от стражницата запален фенер.

Радж Атън ги изгледа за миг с отразена в очите му светлина, после леко скочи на земята. Пристъпи и застана пред Силвареста.

Беше висок, с половин глава по-висок от бащата на Йоме, а тя винаги беше мислила, че баща ѝ е едър мъж.

В този момент тя се ужаси. Не знаеше какво да очаква. Радж Атън можеше да замахне с късия си меч като светкавица и да обезглави и двамата. Нямаше да ѝ остане време дори да трепне.

Този човек беше непредсказуем. Беше завладял всички южни кралства около Индопал през последните няколко години и мощта му нарастваше с невероятна скорост. Можеше да бъде великодушен в добротата си или нечовешки свиреп в жестокостта си.

Разправяха, че когато султанът на Ейвън се скрил в зимния си дворец в Шемнарвала, Радж Атън в отговор пленил жените и децата му в летния им дом и го заплашил, че ще хвърли с катапулт синовете му през дворцовите стени. Султанът му отвърнал, като застанал на стените на замъка, стиснал срамотиите си в шепи, и извикал: „Давай! Имам си чук и наковалня, с които да си изкова по-добри синове!“ Султанът имал много синове и казваха, че в онази нощ, след като запалвали всекиго от тях, писъците били ужасяващи, защото Радж Атън изчаквал, докато писъкът на детето замре, преди да хвърли пламтящото тяло през стените на замъка. Макар султанът да не искал да се предаде, стражите му не могли да понесат виковете и хората му отворили портите. А какво станало след това, Йоме не знаеше. Такива неща не се обсъждаха в цивилизованите страни.

Но се знаеше и че Радж Атън сядал и отсъждал за кралете, които завладява, още преди да започне войните си срещу тях. Знаел предварително кого ще посече, кого ще зароби и кого ще направи свой регент.

Сърцето на Йоме се разтуптя. Баща ѝ беше Клетвообвързан лорд, човек на достойнството и честта. По нейно мнение той беше най-състрадателният владетел във всички кралства на Роуфхейвън.

А Радж Атън беше най-черният узурпатор, стъпвал по земята от осемстотин години. Никой крал не признаваше за равен на себе си, смяташе всички за свои васали. Двамата не можеха да делят трона на Хиърдън.

Радж Атън смъкна бойния чук от гърба си. Беше с дълга дръжка, почти колкото ръста му.

Постави го на камъните пред краката си, стисна с две ръце дръжката, опря брадичка на единия си юмрук и се усмихна лукаво.

— Имаме да уредим някои неща, Силвареста. Различия във възгледите.

Радж Атън кимна към улицата.

— Тези хора твои ли са?

Грамадният фургон, който Йоме беше видяла да трополи през полята, сега приближаваше между сивите сгради на дюкяните. Във фургона имаше мъже — всички войници, както можеше да се разбере по мрачните им лица. Когато приближиха фенера, Йоме ужасена разпозна някои от тях — ефрейтора Дилифън, мечемайстора Скалъри. Лица, които не беше виждала с години.