Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 101

Светлината, която заслепяваше върколаците, само помагаше на гигантите да виждат по-добре. Габорн ги огледа за миг. Водата надолу по течението едва ли щеше да е по-дълбока от три стъпки. Нямаше начин двамата с Роуан да се промъкнат покрай исполините.

Изведнъж Роуан изохка от болка, преви се и се стисна за корема.

Лицето на чистото зло

Когато Радж Атън и охраната му приближиха портите, Йоме стоеше на върха на южната кула на цитаделата на Посветителите. Падаше нощ и огнетъкачите бяха тръгнали към града през сухите треви. По пътя им гореше тясна огнена ивица, но за изненада на Йоме огънят не бушуваше, а само на сто разкрача от тях загасваше, така че огнетъкачите приличаха на комети със следващи ги дири от гаснещ пламък.

Зад тях от гората тръгна огромен фургон, пълен с мъже в халати — подскачаше по грубия черен път, водещ от замъка към Дънуд.

Легендарните Непобедими на Радж Атън също тръгнаха в марш към града, строени в двайсет редици, всяка от по сто души.

Но другите останаха назад, в равнината. Косматите главанаци се придържаха към края на дърветата и газеха из реките, докато тъмните върколаци, чиито голи тела бяха по-черни от нощта, обкръжиха замъка и наклякаха из полята. Тази нощ измъкване нямаше да има за никого.

За чест на стражите при дървените порти на цитаделата на Посветителите, те не ги отвориха веднага. Когато Вълчия господар стигна по градските улици до нея — най-защитената цитадела в замъка, — те я държаха здраво.

Изчакаха крал Силвареста да слезе от кулата, с Йоме до него и двамата им Дни плътно зад тях, а накрая — Шемоаз.

„Добре — помисли Йоме. — Нека Вълчия господар постои още малко пред портите, да почака истинския владетел на замък Силвареста.“ Малко възмездие за това, което тя знаеше, че ще последва.

Въпреки че Йоме не забеляза следа от страх на лицето на баща си, той стискаше силно ръката ѝ, като човек, когото отвеждат на смърт.

Слязоха от кулата при портите на цитаделата на Посветителите. Стражите тук бяха най-добрите воини в кралството, тъй като това място беше светилище, беше ядрото на властта на Силвареста. Ако бъдеха убити Посветителите, мощта на Силвареста щеше да погасне.

Стражите изглеждаха спретнати в своите черни ливреи със сребърни ширити върху ризниците.

Когато крал Силвареста закрачи към тях, двамата мъже извадиха мечовете си и сведоха върховете им към земята. От другата страна на стената на цитаделата, през решетките на портикула, се виждаше самият Радж Атън.

— Милорд? — попита капитан Олт. Беше готов да се бие до смърт, стига бащата на Йоме да пожелае. Или да съсече и краля, и Йоме, спестявайки им мъчителния край, от който се страхуваше Йоме.

— Приберете ги — каза Силвареста с разтреперан от несигурност глас.

— Имате ли някакви заповеди? — попита Олт.

Сърцето на Йоме се разтуптя. Боеше се, че баща ѝ ще го помоли да ги съсече още сега и да не позволи да попаднат в ръцете на врага.