Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 100

— Да изчакаме тук — прошепна той на Роуан. — Не мърдай.

Ловецът започна да се приближава и той затаи дъх.

Безшумен, безшумен и коварен. Но и бърз. Имаше дар на метаболизъм. Габорн нямаше дарове на метаболизъм. Движеше се с бързината на младостта, но не можеше да се сравни с подсилен воин.

Не можеше да рискува да остави мъжа да извика за тревога и да привлече вниманието на върколаците отвъд реката.

Изчака ловецът да се приближи още, на двайсет стъпки. Един клон тихо изпращя. Габорн се престори, че не е чул. Изчака още половин секунда.

Изчака, докато не прецени, че ловецът гледа в краката си, съсредоточен да не направи друг звук; и тогава се превъртя рязко и тихо отскочи от Роуан.

Ловецът надигна меча си толкова бързо, че той блесна в дъга. Застана в готовност — присвити колене, върхът на меча — напред. Превъзхождаше го в скоростта. Но не и в хитрината.

Габорн метна камата от десет стъпки и дръжката ѝ удари ловеца по носа. В същата част от мига, докато ловецът се стресна, Габорн се хвърли напред и нанесе убийствен удар към коляното му, като преряза капачката му.

Ловецът контрира и сниши меча. Габорн извъртя оръжието си нагоре и го посече през гърлото.

Ловецът се хвърли напред, още не разбрал, че е мъртъв. Габорн се извъртя, но усети как мечът захапа лявата страна на гръдния му кош и как в него лумна огън. Отметна меча на воина със сабята си и пъргаво отстъпи назад.

От гърлото на ловеца излезе къркорене и той залитна крачка напред. От раната му бликна кръв — фонтан, извиращ в такт с ударите на сърцето му.

Габорн разбра, че мъжът няма да живее много дълго, и се опита да се отдръпне, за да избегне нова рана. Но се препъна в някакъв корен и падна на земята, вдигнал все пак сабята нагоре, за да парира възможна атака.

Ловецът за миг се огледа замаяно. Посегна да се хване за едно дръвче, не успя, изтърва меча и рухна по очи.

Габорн погледна към билото, но не видя други ловци. Мълчаливо благодари на Бинесман за билките, прикрили миризмата му.

После опипа ребрата си. Кървяха, но не беше толкова страшно, колкото бе помислил. Спря кръвта, след което прибра силарите.

Роуан дишаше задъхано от страх. Изгледа го в тъмното, докато отиваше при нея, сякаш ужасена, че раната му може да го убие.

Той се поизправи, за да я успокои, после я поведе по стръмния бряг към реката. Навлязоха в плачещите върби. Пожарите вече горяха по-ярко.

Върколаците бяха наклякали по другия бряг и се взираха с безпокойство в мрака. Бяха чули дрънченето на оръжията, но докато огънят ги заслепяваше, а Габорн и Роуан се криеха в сенките, върколаците търсеха напразно. Навярно тракането на воденичното колело малко по-нагоре по течението ги объркваше; може би не бяха сигурни, че наистина са чули бой в гората. Като че ли никой от тях не изглеждаше преизпълнен от желание да премине реката и да се бие полузаслепен. Габорн си спомни, че върколаците се боят от вода.

Нагази във водата под плачещите върби. И точно тогава Роуан уплашено ахна.

Нагазили до колене във водата, при речния завой стояха трима главанаци. Единият държеше факла, а другите двама бяха насочили грамадните си дървени пръти като копия. Надничаха като рибари във водата — очакваха, че някой ще се опита да се измъкне по реката.