Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 104

Зад Йоме Шемоаз ахна, изхлипа и се затича напред. Баща ѝ, Иърмън Вотания Солет, лежеше най-отпред във фургона — превърнат в развалина мъж, дори не мигаше. Гърбът му се беше изкривил жестоко, ръцете му се бяха свили в безполезни юмруци. Лицето му се беше сгърчило в болезнена гримаса; всичките му мускули се бяха вкочанили като на мъртвец. Йоме последва Шемоаз няколко стъпки, но не посмя да се приближи до Радж Атън.

Но макар и от трийсет крачки успя да надуши ужасната смрад, идеща от мъжете. Очите на повечето глупаво се взираха в пустотата. Челюстите на някои бяха провиснали. Всеки войник беше изцеден от една или друга „по-голяма“ дарба — кой от ум, кой от мускулна сила, кой от гъвкавост, от метаболизъм или жизненост — и това ги правеше безвредни.

Шемоаз притисна баща си до гърдите си и заплака. Олт се приближи със запален факел. На трепкащата му светлина лицата във фургона изглеждаха бледи и ужасни.

— Повечето от тях някога бяха мои хора — призна предпазливо крал Силвареста. — Но ги освободих от служба. Те са свободни войници, свободни рицари. Не съм техният господар.

Отрицанието беше спорно. Въпреки че всички мъже във фургона бяха свободни рицари, заклели се да унищожат всички Вълчи господари като Радж Атън, и макар да се смяташе, че тази клетва отменя всяка друга клетва, дадена на отделен владетел, истината бе, че бащата на Йоме служеше като техен патрон — беше ги снабдявал с пари и оръжие, необходими за да унищожат Радж Атън. Отказът му да признае отговорността си за техните действия беше равносилен на отказа на стрелец да поеме вината за щетите, нанесени от стрелата, след като е излетяла от лъка му.

Радж Атън не прие извинението. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса и той извърна поглед. Йоме усети как сърцето ѝ подскочи, щом видя как в очите на Радж Атън блеснаха сълзи.

— Голямо зло ми нанесе — каза Радж Атън. — Твоите убийци избиха мои Посветители, заклаха племенника ми, отнеха живота на хора, които смятах за свои близки приятели, за добри слуги.

Тонът му изпълни Йоме с чувство за вина, непреодолима вина. Почувства се като дете, хванато как измъчва котенце.

Още повече я заболя като видя, че болката на Радж Атън сякаш е искрена. Радж Атън беше обичал Посветителите си.

„Не — промълви нещо в дъното на съзнанието ѝ, — не трябва да вярваш на това. Той иска да го повярваш. Това е само хитрина, добре упражнена употреба на Гласа. Той обича само силата, която му дават хората му.“ Но се оказа трудно да се вкопчи в този свой скептицизъм.

— Да отидем в тронната зала — каза Радж Атън. — Не си ми оставил никакъв избор, освен да седнем и да уредим различията си. Тъжно ми е, но трябва да обсъдим… условията на капитулацията.

Крал Силвареста кимна, все така с наведена глава. От челото му капеше пот. Йоме задиша по-леко. Щяха да говорят. Само да поговорят. Можеше дори да се надява на снизходителност.