Читать «По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)» онлайн - страница 3

Нека обясним в заключение кой бе маркиз дьо Норпоа. Пълномощен министър преди войната, посланик след 16 май, за голямо удивление на мнозина той въпреки това бе натоварван по-късно неведнъж от правителството на радикалите да представлява страната в необичайни мисии — дори като контрольор по изплащане на държавния заем в Египет, където бе оказал големи услуги като опитен финансист, — макар че всеки реакционно настроен буржоа би отказал да служи на радикалите, а и самите те би трябвало да гледат с недоверие на него заради миналото, връзките и убежденията му. Но тези напредничави управници явно си даваха сметка, че с назначението му доказват колко са чужди на всяко политическо тесногръдие, когато става дума за върховните интереси на Франция, както и че се различават от обикновените политици, така че дори „Журнал де Деба“ ги наричаше истински държавници. В крайна сметка те използваха престижа на аристократическото му име и интереса, равносилен на театрален ефект, който събуждаше подобен избор. Същевременно отлично знаеха, че обръщайки се към господин дьо Норпоа, могат да разчитат на всички тези изгоди, без да се опасяват от липса на политическа лоялност от негова страна — произходът на маркиза нямаше защо да ги плаши, напротив, той бе един вид гаранция. И републиканското правителство никак не се лъжеше. Най-напред, защото някои аристократи, възпитани още от ранно детство да считат благородното си име зя духовно предимство, което никой не може да им отнеме (равните нему и хората с по-високо потекло много добре съзнават стойността на това предимство), си дават сметка, че могат да си спестят — защото няма да спечелят нищо повече — принудата, която си налагат без осезаем резултат толкова много буржоа, като изповядват само правоверни убеждения и дружат само с благонадеждни хора. В замяна на това, загрижени да се издигнат в очите на княжеските или херцогските семейства, стоящи непосредствено над тях, тези аристократи знаят, че могат да постигнат това само като прибавят към името си престиж, който му липсва, и по този начин да вземат превес над равните тям по произход: политическо влияние, литературна или артистична репутация, голямо богатство, затова не се престарават да любезничат ненужно с местния дребен владетел — никой принц няма да ги поздрави заради подобно безплодно приятелство, — а ухажват политиците, били те дори франкмасони, защото могат да им открият пътя към посолствата или да ги подкрепят в изборите, и хората на изкуствата или науката, защото могат да им помогнат да „пробият“ в тези поприща, накратко казано, ухажват всички, които са в състояние да им придадат нов блясък или да им осигурят богата женитба.