Читать «По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)» онлайн - страница 5

Марсель Пруст

— Господин дьо Норпоа пак ме покани на вечеря. Необикновено внимание. Всички в комисията са смаяни, защото там той не е установил лични отношения с никого. Сигурен съм, че пак ще ми разкаже вълнуващи подробности за войната през седемдесета година.

Баща ми знаеше, че господин дьо Норпоа може би единствен беше предупредил императора за растящата мощ и за войнствените намерения на Прусия и че Бисмарк особено бе ценял прозорливостта му. Дори неотдавна, по време на даденото в Операта галапредставление в чест на крал Теодосий, вестниците бяха отбелязали продължителния разговор, с който монархът бе удостоил господин дьо Норпоа.

— Трябва да разбера дали посещението на крал Теодосий е наистина важно — каза по този повод баща ми, който живо се интересуваше от външна политика. — Вярно е, че татко Норпоа не е от приказливите, но с мен се отпуска толкова мило.

Колкото до майка ми, посланикът не притежаваше може би онзи вид ум, който най-много я привличаше. Трябва да кажа, че разговорът на господин дьо Норпоа така цялостно отразяваше остарелите езикови формули, присъщи на дадена професия, обществена класа и време — време, което за тази професия и класа не е минало напълно, — че понякога съжалявам, задето не съм запомнил буквално думите му. Така щях да постигна без големи усилия аромата на излязлата от мода реч, подобно на оня актьор от Пале-Роаял, който, като го попитали откъде изнамира удивителните си шапки, отговорил: „Не ги изнамирам. Просто ги запазвам.“ Накратко казано, майка ми намираше господин дьо Норпоа малко „допотопен“ — това й бе неприятно не по отношение на маниерите му, нито на мислите му — господин дьо Норпоа бе съвсем съвременен в схващанията си — а на изразите му. Само че тя чувствуваше, че ласкае деликатно мъжа си, като му говори с възхищение за дипломата, оказващ му толкова рядкото си предпочитание. Утвърждавайки в съзнанието на баща ми неговото добро мнение за господин дьо Норпоа и внушавайки му по този начин да има добро мнение и за себе си, тя имаше чувството, че изпълнява задължението си да направи приятен живота на мъжа си, също както внимаваше кухнята да бъде изрядна и прислугата — безмълвна край масата. И тъй като не беше способна да излъже баща ми, тя се опитваше да убеди самата себе си, че се възхищава от посланика, за да може да го хвали искрено. Естествено на нея й допадаше добродушното му изражение, леко отживялата му вежливост (тя бе така церемониална, че ако майка ми минеше в карета край него, крачещ високо изправен, преди да свали шапка за поздрав, той хвърляше надалеч едва започнатата си пура), овладяността му в разговор — говореше възможно най-малко за себе си и винаги се съобразяваше какво би могло да бъде приятно за събеседника му — така удивителната му акуратност, когато отговаряше на някое писмо (едва-що писал му, баща ми разпознаваше неговия почерк върху някой плик и в първия миг мислеше, че поради нещастна случайност писмата им са се разминали), сякаш в пощата прибираха допълнително писмата му, лукс, предназначен само за него. Майка ми не можеше да се начуди, че е толкова точен въпреки голямата си заетост и толкова любезен въпреки многото си познанства, без да се замисли, че тези „въпреки“ бяха всъщност недоловени от нея „защото“. Тя не се досещаше, че (също както старците са невероятно запазени за възрастта си, кралете — удивително естествени, и провинциалистите — осведомени за всичко) едни и същи привички позволяваха на господин дьо Норпоа да изпълнява толкова много задължения, да бъде така акуратен в отговаряне на писмата, да се харесва във висшето общество и да бъде мил с нас. Заблуждението на майка ми, както и на всички прекалено скромни хора, се дължеше на обстоятелството, че тя принизяваше всичко, което се отнасяше до нея, и по този начин се поставяше извън другите. Тя отделяше писмото, което приятелят на баща ми му бе писал набързо, защото пишеше по много писма на ден, и му придаваше особена стойност, а то бе просто едно от многото му писма. По същия начин тя не си даваше сметка, че вечерята на господин дьо Норпоа у нас беше една от неговите многочислени светски изяви. Тя не се замисляше, че като дипломат посланикът бе свикнал да счита поканите за вечеря за част от функциите си и да проявява дълбоко вкоренената си любезност, от която мъчно би могъл да се отърси по изключение, когато идваше у нас.