Читать «По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)» онлайн - страница 6

Първият път, когато той вечеря у нас през годината, когато още играех на Шанз-Елизе, се запечата в паметта ми не само защото същия ден следобед най-сетне щях да чуя Берма на „матине“ във „Федра“, а и защото в разговора си с господин дьо Норпоа внезапно и по нов начин осъзнах колко различни бяха чувствата, породени в мен от всичко, свързано с Жилберт Суан и родителите й, и чувствата, които будеше същото това семейство у всекиго другиго.

Забелязала може би унинието ми поради наближаващата новогодишна ваканция, когато нямаше да виждам Жилберт (тя сама ме бе предупредила), един ден майка ми се опита да ме развлече:

— Ако все още гориш от желание да чуеш Берма, мисля, че баща ти ще ти разреши. Можеш да отидеш с баба си.

И наистина, тъй като господин дьо Норпоа му бе казал, че трябва да чуя Берма, че всеки млад човек трябва да запази спомен за играта й, баща ми, който дотогава упорито не разрешаваше да си губя времето и да рискувам да се разболея заради „излишни неща“, както той се изразяваше за голямо възмущение на баба, беше вече склонен да причисли препоръчаното му от посланика представление към ценните придобивки, осигуряващи блестяща кариера. Баба пък, която бе пожертвувала заради здравето ми ползата, която според нея можех да извлека от този спектакъл, се учудваше, че баща ми проявява такова нехайство само въз основа на мнението на господин дьо Норпоа. Като всяка истинска рационалистка, тя се уповаваше непоколебимо на чистия въздух и ранното лягане и оплаквайки като бедствие нарушението на предписания ми режим, упрекваше покрусена баща ми:

— Колко сте лекомислен!

А той отвръщаше вбесен: