Читать «По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)» онлайн

Марсел Пруст

По следите на изгубеното време II

Запленен от момичета в цвят

Първа част

Обкръжението на госпожа Суан

Когато стана дума да поканят за първи път господин дьо Норпоа на вечеря и майка ми съжали, че професор Котар не е в Париж и че самата тя е престанала да ходи у Суан, а и единият, и другият биха били интересни събеседници за бившия посланик, баща ми възрази, че бележит гост и виден учен като Котар е винаги добре дошъл на всяка вечеря, но Суан с неговата показност, с маниера му да се перчи пред кого ли не с най-невзрачните си познанства, е обикновен самохвалко и маркиз дьо Норпоа сигурно ще го намери за „фукльо“ съгласно любимия си израз. Този отговор на баща ми изисква известно пояснение, защото някои си спомнят може би Котар като доста посредствен, а Суан — като безкрайно изтънчен в скромността и сдържаността си относно светските връзки. Работата е там, че към „сина Суан“ и към Суан от Жокейклуб някогашният приятел на родителите ми беше прибавил едно ново свое превращение, при това не последното: съпруга на Одет. За да нагоди присъщите му открай време тънък усет, чувствителност и находчивост към скромните амбиции на тази жена, той бе съумял да си изгради ново обществено положение, доста по-ниско от предишното, съобразено със спътницата му в живота. Така бе станал съвсем друг човек. Тъй като (макар да продължаваше да посещава сам личните си приятели, на които не желаеше да натрапва Одет, щом те сами не проявяваха желание да се запознаят с нея) бе започнал друг живот съвместно с жена си, сред нови хора, напълно обяснимо би било, като преценява обществения им ранг, както и доколкото общуването му с тях би поласкало честолюбието му, да вземе за мерило не най-блестящите представители на средата, в която се бе движил преди женитбата си, а старите познати на Одет. И все пак, като се знаеше, че се стреми да се сближи с простовати чиновници, с порочни жени, украшение на министерските балове, удивително беше, че същият Суан, който някога, а и сега така мило премълчаваше, че е поканен в Туикнъм или Бъкингамския дворец, разгласява наляво и надясно, че жената на еди-кой си подначалник на канцелария е дошла на гости на госпожа Суан. Някои ще допуснат може би, че скромността на изискания Суан е била само по-изтънчена форма на тщеславието му и че подобно на някои израилтяни някогашният приятел на родителите ми илюстрира последователните етапи, през които са минали неговите съплеменници — от най-наивен снобизъм и най-груба простащина до най-изящна любезност. Но основната причина, общовалидна за целия човешки род, се коренеше във факта, че нашите качества не са свободни, подвижни, винаги на наше разположение. С течение на времето те така тясно се сплитат в съзнанието ни с дейностите, по повод които се чувствуваме длъжни да ги проявим, че ако пред нас възникне друг вид дейност, тя ни заварва неподготвени и през ум не ни хрумва, че същите качества биха подхождали и за нея. Суан, така предупредителен спрямо новите си познати, така горд с тях, напомняше някои големи художници, известни със скромността или щедростта си: едните, увлекли се в края на живота си по кулинария или градинарство, проявяват наивно задоволство, когато хвалят гозбите или лехите им, и не търпят никаква критика относно тях, макар да я приемат с лекота, когато се отнася за шедьоврите им; другите, готови да дадат едва ли не даром някое свое платно, изпадат в мрачно настроение, ако изгубят четиридесет су в игра на домино.