Читать «По следите на изгубеното време I (На път към Суан)» онлайн - страница 9

Ние всички очаквахме тревожно сведенията на баба за врага, като че ли можеха да се появят кой знае колко нашественици, и не след дълго дядо казваше: „Чувам гласа на Суан.“ Наистина само го чувахме, защото в съвсем слабо осветената — заради комарите — градина почти не различавахме орловия му нос и зелените очи под високото, обградено с руси, почти червеникави коси чело. Тогава аз отивах уж случайно да кажа да донесат сиропите. Баба много държеше на това, защото смяташе, че е по-любезно така, отколкото да се подчертае, че се поднасят по изключение само заради гостите. Макар и много по-млад от дядо ми, господин Суан беше твърде близък с него, защото дядо ми е бил един от най-добрите приятели на баща му — прекрасен човек, но малко особняк, който менял настроението и мнението си от най-малката дреболия. Дядо ми по няколко пъти в годината разказваше все едни и същи анекдоти за държането на бащата на господин Суан, когато умряла жена му, за която той се грижил денонощно. Дядо ми не го бил виждал отдавна. Той изтичал в неговото имение, което е в съседство с Комбре, заварил го облян в сълзи и успял да го накара да излезе за малко от стаята на покойницата, за да не присъства поне при поставянето й в ковчега. Те се поразходили из парка, където за миг грейнало слънце. Господин Суан уловил неочаквано дядо ми за ръка и възкликнал: „Ах, приятелю! Какво щастие, че се разхождаме с вас в такова хубаво време! Не ви ли харесват тия дървета, глогините и езерото ми? Никога досега не сте ми казали какво мислите за него! Какво сте се умърлушили? Не усещате ли лекия ветрец? Ах, каквото и да казваме, животът е все пак приятен, драги Амеде!“ Но в същия миг той се сетил за мъртвата си жена и понеже му се сторило много сложно да обясни как е могъл в такъв момент да се поддаде на радостен порив, задоволил се с един жест, който му бил обичаен, когато изпаднел в затруднение по някой въпрос: прокарал ръка по челото си и обърсал очите си и стъклата на лорнета си. Истината е, че той не можел да прежали жена си, но през двете години, които преживял без нея, му се случвало да каже на дядо: „Странно нещо! Често мисля за жена си, но не мога да мисля много дълго за нея.“ „Често, но по малко като горкия татко Суан“ — беше станало любима поговорка на дядо и той я подхвърляше за щяло и нещяло. Аз бях готов да сметна бащата на Суан едва ли не за чудовище, ако дядо не бе възкликнал: „Как! Ами че той имаше златно сърце!“ — а дядо беше най-справедлив съдник в моите очи и неговата преценка, станала закон за мене, често ми помагаше впоследствие да опрощавам прегрешения, които бих бил склонен да осъждам.