Читать «По следите на изгубеното време I (На път към Суан)» онлайн - страница 10

В продължение на много години, макар че господин Суан, младият, особено преди женитбата си, често идваше на гости в Комбре, леля, а също и дядо и баба изобщо не подозираха, че той вече съвсем не живее в обществото, с което беше общувало семейството му, и че под това своего рода инкогнито, което му създаваше у нас името Суан, те посрещаха, без ни най-малко да се усъмнят, подобно на почтени ханджии, дали, без да знаят, подслон на много известен разбойник, един от най-елегантните членове на „Жокей-клуб“, любим приятел на граф дьо Пари и на Уелския принц и един от най-ухажваните мъже от висшето общество на предградието Сен-Жермен.

Неведението ни за блестящия светски живот на Суан се дължеше очевидно отчасти на неговия затворен и сдържан характер, а отчасти и на странната представа на тогавашните буржоа за обществото. Те го считаха съставено от затворени касти, в които всеки още с раждането си получава ранга, заеман от родителите му, и нищо, като се изключат някои щастливи случайности — бляскава кариера или неочаквана женитба, — не може да го измъкне оттам и да го въведе в по-горна каста. Господин Суан-баща беше борсов посредник. Синът Суан трябваше за цял живот да спада към кастата, чието материално състояние, също както когато става дума за различни категории данъкоплатци, се движи в границите на определен годишен доход. Знаеха в каква среда е живял бащата, знаеха следователно в каква среда живее и самият Суан, с какви хора „му се полага“ да общува. Ако имаше други познати, те можеха да бъдат само връзки на млад мъж, за които старите приятели на семейството му, каквито бяха моите близки, затваряха благосклонно очи, още повече, че и след като загуби баща си, той продължи вярно да идва на гости у тях. Но те бяха готови да се обзаложат, че непознатите личности, с които той дружеше, бяха такива, че той не би се осмелил да ги поздрави, ако ги срещне, когато е с нас. Ако непременно държаха да сложат пред името на Суан някакъв социален коефициент, който да го отличи от другите синове на борсови посредници със същите материални възможности като неговите родители, този коефициент сигурно би бил по-нисък за него, защото се държеше скромно, имаше „мания“ за старинни предмети и картини и живееше в старо жилище, където трупаше колекциите си. Баба мечтаеше да го разгледа, но то се намираше на кея Орлеан, квартал, в който според дядовата братовчедка било срамно да се живее.

— Познавач ли сте поне? Питам ви във ваш интерес, защото кой знае какви боклуци ви пробутват търговците! — му казваше тя.

Дядовата братовчедка не допускаше той да е кой знае колко компетентен и нямаше високо мнение, дори в интелектуално отношение, за човек, който избягва сериозните теми в разговор и се отличава с прозаична точност не само когато ни даваше с най-малки подробности готварски рецепти, но и когато бабините сестри говореха за изкуство. Ако го притиснеха да каже мнението си, да изрази възхищението си от някоя картина, той млъкваше едва ли не нелюбезно, но в замяна охотно ни осведомяваше най-точно за музея, в който тя се намира, както и за датата на създаването й. Но той се задоволяваше най-често да ни забавлява с дребни случки, чиито герои бяха все хора измежду нашите познати — аптекарят в Комбре, готвачката ни, кочияшът. Естествено разказите на Суан забавляваха леля, но тя не си даваше ясно сметка дали това се дължеше на смешната роля, която той винаги си приписваше, или на остроумието, с което ги разказваше.