Читать «По следите на изгубеното време I (На път към Суан)» онлайн - страница 7

Най-сетне може да се диша — казваше тя и обикаляше мокрите алеи (премного симетрично прокарани според нея от новия, лишен от чувство за природата градинар, когото баща ми постоянно питаше дали времето ще се оправи) с енергични и неравни ситни крачки, съгласувани с различните й пориви, предизвикани било от опиянението на бурята или от преклонението й пред хигиената, било от глупавото ми възпитание и симетричните градини, но само не от съвсем чуждото за нея старание да предпази лилавата си пола от калните пръски, които стигаха едва ли не до кръста й и довеждаха до отчаяние затруднената камериерка.

Когато баба се разхождаше в градината след вечеря, само едно бе в състояние да я накара да се прибере: ако дядовата братовчедка я извикаше в момента, когато обиколките й я доведяха като насекомо срещу осветените прозорци на гостната, където поднасяха коняка върху масичката за игра на карти.

— Батилд, ела, че мъжът ти ще пие коняк!

И наистина, за да я дразнят (тя внасяше в семейството на мъжа си толкова различен дух, че всички я закачаха и тормозеха), понеже силните спиртни напитки бяха забранени на дядо, братовчедка му го караше да отпие няколко глътки. Бедната баба влизаше и умоляваше горещо мъжа си да не вкусва коняка. Той се ядосваше, изпиваше демонстративно няколкото капки, а баба подновяваше разходката си, опечалена, обезсърчена, но въпреки това усмихната, защото тя беше така невзискателна и блага, че обичта й към другите и безразличието й към нея самата и към собствените й страдания се изразяваха с усмивка, но противно на това, което наблюдаваме по лицата на повечето хора, нейната усмивка съдържаше насмешка само над нея самата, а за всички нас — нежна ласка, защото тя не можеше да погледне скъпите си близки, без да ги помилва топло с очи.

Мъчението, което й налагаше дядовата братовчедка, излишните увещания на баба и нейната безпомощност, когато, предварително победена, се опитваше напразно да изтръгне от дядо чашата коняк, представляваха зрелище, с което свикваш през годините до такава степен, че можеш да го наблюдаваш със смях, заставайки решително и безгрижно на страната на мъчителя, за да убедиш самия себе си, че не става и дума за мъчение. Но тази гледка толкова ме ужасяваше тогава, че с удоволствие бих набил дядовата братовчедка. Въпреки това, щом чуех: „Батилд, ела, че мъжът ти ще пие коняк!“, подъл вече като истински мъж, правех същото, което правим всички, когато като възрастни хора сме свидетели на страдания и неправди: не желаех да ги гледам. Изтичвах горе в занималнята, под покрива, да се наплача в малката стаичка, дъхаща на перуники и френско грозде, което беше поникнало отвън между камъните на стената и провираше цъфналото си клонче през открехнатия прозорец. Предназначена за по-друго, по-прозаично използуване, тази стая, от която денем можеше да се види чак до кулата на Русенвил-льо-Пен, дълго време ми служеше — навярно защото беше единственото помещение, което ми позволяваха да заключвам с ключ — за убежище, в което можех да се отдавам на занимания, изискващи абсолютно усамотение: четене, бленуване, плачене и плътски наслаждения. Уви! Аз не знаех, че не толкова малките отклонения на дядо от предписания му режим, а крехкото ми здраве и липсата на воля, вдъхващи й опасения за бъдещето ми, натъжаваха дълбоко баба по време на безкрайните й следобедни или вечерни разходки, докато сновеше напред-назад из градината, объркала към небето хубавото си лице с тъмни набраздени страни, които с напредването на възрастта бяха станали почти лилави, подобни на угарите есен, и по които винаги съхнеше неволно бликнала сълза, причинена от студа или от някоя скръбна мисъл.