Читать «По следите на изгубеното време I (На път към Суан)» онлайн - страница 8

Единствената ми утеха, когато се качвах да си легна, беше мисълта, че мама ще дойде да ме целуне в леглото. Но това ежедневно прощаване беше така кратко, тя така бързо слизаше отново долу, че мигът, в който чувах стъпките й по стълбата и малко по-късно лекото шумолене на лятната й рокля от син муселин с колан от сплетени шнурчета, ставаше всъщност мъчителен за мене. Той предизвестяваше следващия миг, когато тя ще си отиде, ще слезе пак долу. Така че аз вече бях започнал да предпочитам вечерното ни прощаване, което толкова обичах, да стане колкото може по-късно, за да удължа минутите на отдих, докато мама още не е дошла. Когато, след като ме целунеше, тя отваряше вратата, за да излезе, понякога ми идеше да я извикам и да я помоля: „Целуни ме още веднъж!“, но знаех, че лицето й тутакси ще придобие недоволно изражение, защото, отстъпвайки пред тъжното ми настроение и нервната възбуда, като се качваше да ме прегърне и да ми донесе своята умиротворяваща целувка, тя дразнеше баща ми; той намираше този ритуал безсмислен и затова тя би желала да ме накара постепенно да се откажа, да отвикна, камо ли да я моля за още една целувка, когато вече си е тръгнала. А ако я разгневях, щях да наруша цялото спокойствие, което тя ми беше донесла миг преди това, навеждайки с обич към мене лице, сякаш ми подаваше светите дарове на умиротворението, та причестявайки се, да почерпя увереност в присъствието й и да мога да заспя. Но вечерите, когато мама оставаше съвсем малко в стаята ми, бяха все пак сладки в сравнение с ония, когато имахме гости на вечеря и тя изобщо не се качваше да ми пожелае лека нощ. Като се изключат някои временно пребиваващи чужденци, господин Суан беше почти единственият ни гостенин в Комбре, понякога на вечеря, по съседски (много по-рядко след неподходящия си брак, защото родителите ми не искаха да приемат жена му), понякога след вечеря, без да са го канили специално. Вечерите, когато, седнали под големия кестен пред къщата около желязната маса, чуехме в края на градината не еднократния продължителен звън, който заливаше с непресекващия си леден звук всеки обитател на къщата ни, когато влизаше, „без да звъни“, а двойното плахо прозвъняване с мек и позлатен тембър на звънеца за външни хора, всички тутакси се питахме: „Кой ли ни идва на гости?“, макар и да знаехме отлично, че не може да бъде никой друг освен Суан. Леля казваше високо, за да ни даде личен пример, като се стараеше да придаде непринуденост на гласа си, че не бива да шушукаме, това било крайно нелюбезно спрямо гостенина, който можел да си помисли, че казваме нещо, което той не трябва да чуе. Пращахме като разузнавач баба, доволна от всеки повод да се разходи още веднъж в градината. Тя се възползуваше от това, за да изтръгне мимоходом, без да я видим, някое колче от розите, за да им придаде повече естественост, като майка, която бухва с ръка прекалено пригладените от бръснаря коси на сина си.