Читать «По следите на изгубеното време I (На път към Суан)» онлайн

Марсел Пруст

По следите на изгубеното време I

На път към Суан

На господин Гастон Калмет в знак на дълбока и сърдечна признателност

Марсел Пруст

Първа част

Комбре

I

Дълги години съм си лягал рано. Понякога, едва загасил свещта, затварях така бързо очи, че нямах време да си кажа: „Заспивам.“ Но само след половин час мисълта, че е време да спя, ме разбуждаше и въобразявайки си, че все още държа книгата в ръце, посягах да я оставя и да духна свещта; в съня си продължавах да размишлявам върху току-що прочетеното, само че мислите ми вземаха малко странен обрат. Струваше ми се, че самият аз съм това, за което се говори в книгата: църква, квартет, съперничество между Франсоа I и Карл V. Тази илюзия се запазваше няколко секунди и след събуждането ми. Тя не ми изглеждаше безсмислена, но притискаше като с люспи очите ми и ми пречеше да видя, че свещта вече не гори. После тя избледняваше, подобно на мислите за предишното съществуване след превъплъщението — сюжетът на книгата се отделяше от мене и аз бях свободен да се отъждествя или да не се отъждествя с него. Зрението ми тутакси се възвръщаше и с учудване забелязвах тъмнината около себе си, мека и отморяваща не само за очите, но може би още повече за ума ми: тя ми се струваше необяснима, непонятна, истински тъмна. Запитвах се колко ли е часът. Чувах изсвирвания на влакове; по-близки или по-далечни, подобни на птичи песни в гора, даващи представа за разстоянията, те чертаеха пред мисления ми взор безлюдната полска шир, такава, каквато се простираше пред бързащия да пристигне на следващата гара пътник. Докато влакът я прекосява, този кратък преход щеше да се отпечатва в неговите спомени ведно с вълнението от новата местност, непривичните жестове току-що прекъснатия разговор в купето и сбогуването под бледата лампа, които ще го съпътстват известно време в мълчанието на нощта, и сладката радост от близкото завръщане в къщи.

Аз притисках нежно лице до хубавите бузи на възглавницата, пухкави и свежи като бузите на нашето детство. Драсвах клечка кибрит, за да погледна часовника си. Още малко и ще настъпи полунощ. Час, в който принуденият да пренощува в непознат хотел болен пътник, разбуден от пристъп, се радва на ивицата светлина под вратата. Какво щастие! Съмнало се е вече! Само след миг прислугата ще стане, той ще може да позвъни, страданията му ще бъдат облекчени. Надеждата, че скоро някой ще му се притече на помощ, му вдъхва сили да изтърпи мъките. Ето, като че ли се чуват стъпки, те приближават, после пак се отдалечават. И ивицата светлина под вратата му изчезва. Полунощ, минали са да загасят газа; и последният прислужник си е отишъл, сега пътникът ще трябва да се мъчи цялата нощ и никой няма да облекчи болките му.

Пак заспивах и понякога се събуждах само за миг, колкото да чуя изскърцването на дървените мебели, и вперил очи в калейдоскопа на мрака, да възприема в кратък проблясък на съзнание потъналите в дълбок сън предмети около мене, цялата стая; аз бях само мъничка нейна част и скоро щях да стана безчувствен като нея.