Читать «По следите на изгубеното време I (На път към Суан)» онлайн - страница 11

— Голям чудак сте вие, господин Суан!

Понеже дядовата братовчедка единствена в семейството ни беше не особено деликатна, тя не пропускаше да подчертае, когато се говореше за Суан пред чужди хора, че ако иска, той би могъл да живее и на булевард Осман или на Авеню Опера, защото е син на господин Суан, който навярно му е оставил четири-пет милиона, но си имал мании. Между другото тя си въобразяваше, че тази негова мания е особено забавна за другите, затова, когато господин Суан дойдеше на първи януари в Париж да й поднесе пакетче захаросани бадеми, не пропускаше да го попита, ако имаше други гости:

— Е какво, господин Суан, все още ли живеете при винарските складове, за да сте сигурен, че няма да изпуснете влака, когато тръгвате за Лион? — И поглеждаше с крайчеца на окото си, над лорнета, другите посетители.

Но ако й кажеха, че същият този Суан, който в качеството си на син на Суан беше напълно достоен да бъде приеман от цялата „почтена буржоазия“, от най-видните парижки нотариуси и адвокати (привилегия, която той като че ли пренебрегваше), водеше, едва ли не тайно, съвсем друг живот, че в Париж, излизайки от нас, след като ни е казал, че се прибира да спи, едва завил зад улицата, поемаше в обратна посока и отиваше в еди-кой си салон, където никога не бе прониквало окото на нито един борсов посредник или съдружник на борсов посредник, това би се сторило на леля също така необикновено, както ако някоя по-образована дама си представи, че познава лично Аристей и й кажат, че след като е разговарял с нея, е потънал в царството на Тетида, в селения, недостъпни за очите на простосмъртните, където според Вергилий го посрещат с отворени обятия. Или, за да сравним с нещо, което е по-вероятно да й хрумне, защото е изписано върху нашите чинийки за торта в Комбре, да си представи, че у нея е вечерял Али Баба и едва останал сам, се вмъква в ослепителната пещера с неподозираните съкровища.

Един ден, когато бе дошъл да ни види, след като бе вечерял в Париж, и ни се извини за вечерното си облекло, Франсоаз узна от кочияша му, че идвал от „една принцеса“.

— Е да, някоя принцеса от лекото общество — отвърна невъзмутимо леля, повдигайки иронично рамене, без да откъсне поглед от плетката си.

Затова тя не се церемонеше много-много с него. Въобразявайки си, че той трябва да се чувствува поласкан от нашите покани, тя смяташе за напълно естествено да й донася при всяко идване у нас било кошница ягоди или праскови от градината си лете, било снимки от шедьоври за мене след всяко пътуване в Италия.