Читать «По следите на изгубеното време I (На път към Суан)» онлайн - страница 6

Разбира се, аз не оставах чужд на очарованието на тези блестящи видения, излъчени сякаш от далечното минало на Меровингите, отблясъци на толкова древна история, които трептяха пред очите ми. Но едва ли някои може да си представи какво неприятно усещане ми причиняваше нахълтването на тази тайнствена красота в моята стая, която след големи усилия бях успял да изпълня до такава степен с моето „аз“, че вече не я забелязвах, както не забелязвах и себе си. Преустановеше ли се упоителното въздействие на навика, аз започвах да мисля да чувствувам — еднакво безрадостни дейности. Дръжката на вратата на стаята ми, която се отличаваше за мене от всички други дръжки по това, че сякаш се отваряше от само себе си, без да трябва да я завъртам, защото вършех това съвсем несъзнателно, представляваше сега астрално тяло на Голо. Затова, щом чуех звънеца за вечеря, бързах да сляза в трапезарията, където както всяка вечер светеше закачена на тавана голямата петролна лампа — тя не знаеше абсолютно нищо за Голо и за Синята брада, но в замяна на това познаваше родителите ми и вареното говеждо, — и се хвърлях в прегръдките на мама, станала ми още по-скъпа поради трагичните преживелици на Жьонвиев дьо Брабан, както и защото престъпният Голо ме караше да се ровя неспокойно в собствената си съвест.

След вечерята много скоро, уви, бивах принуден да се разделя с мама, която оставаше да разговаря с другите в градината при хубаво време или в малката гостна, където се оттегляха всички, ако времето се развалеше. Всички освен баба, която смяташе, че „е грехота да се седи в къщи, когато си на село“ и непрекъснато спореше с баща ми през дъждовните дни, загдето ме кара да се прибера в стаята си да чета, вместо да остана навън.

— Така никога няма да го направите здрав и енергичен — заявяваше печално тя. — А това дете има такава нужда да кали здравето и волята си!

Баща ми вдигаше рамене и проучваше барометъра, защото се интересуваше от метеорология, а майка ми, стараейки се да не вдига шум, за да не го дразни, го гледаше почтително и нежно, без да се опита да прозре тайната на неговото превъзходство. Баба обаче, каквото и да беше времето, дори когато валеше като из ведро и Франсоаз тичешком прибираше скъпоценните плетени кресла да не би да се измокрят, кръстосваше празната градина, шибана от проливните струи, отметнала сивите си разрошени коси, за да изложи по-добре чело на здравословния дъжд и вятър.