Читать «По следите на изгубеното време I (На път към Суан)» онлайн - страница 5

Естествено сега бях вече напълно разбуден, тялото ми се обърна още веднъж и добрият ангел на увереността спря всички предмети около мен, положи ме под завивките в стаята ми и нареди приблизително на обичайните им места скрина, писалищната ми маса, камината, прозореца към улицата и двете врати. Но макар и да знаех, че не се намирам в жилищата, където за миг, в пълното неведение на събуждането ми се бе сторило възможно да бъда, паметта бе получила начален тласък, при все че ги бях зърнал съвсем бегло. Обикновено не се опитвах да заспя веднага. Прекарвах по-голямата част от нощта в спомени за нашия минал живот в Комбре, при сестрата на дядо, в Балбек, Париж, Донсиер, Венеция или другаде, извиквах мислено различните места, хората, които познавах там, личните ми впечатления от тях, както и всичко, чуто от други.

В Комбре мъчителната и натрапчива представа за спалнята ми започваше да ме преследва още от късните следобедни часове, дълго преди момента, когато трябваше да си легна и да стоя буден далеч от мама и баба. Тъй като изглеждах много потиснат, те бяха изнамерили някакъв вълшебен абажур за лампата ми, който да ме разсейва. И докато чаках часа за вечеря, този абажур, по подобие на първите архитекти и майстори стъклари от готическата епоха, покриваше непрозрачните стени с въздушни спектри, със свръхестествени многоцветни видения, напомнящи мимолетни приказки върху трепкащ стъклопис. Но той всъщност ме разстройваше още повече, защото промяната на осветлението преобразяваше стаята, а аз бях вече свикнал с нея и именно благодарение на навика бях почнал да я намирам поносима, като се изключат мъчителните вечерни часове. А сега не можех вече да я позная и се чувствувах възбуден като в хотелска стая или хижа, където отсядам за първи път веднага след слизането си от влака.

Подкарал припряно коня си, изцяло в плен на пъклените си планове, Голо излизаше от малката триъгълна горичка, просната като тъмнозелен губер по склона на хълма, и се насочваше в неравен тръс към замъка на клетата Жьонвиев дьо Брабан. Този замък беше прерязан от извития ръб на овалното стъкло, вмъкнато в рамката на абажура, затова се виждаше само единият му край с поляната пред него. Там седеше замечтана Жьонвиев дьо Брабан със син пояс на кръста. Замъкът и поляната бяха жълти; впрочем бях отгатнал цвета им, преди още да съм ги видял, по звучното златожълто име Брабан. Голо се спираше за миг, за да изслуша тъжно наставленията, прочетени на глас от леля. То сякаш ги разбираше напълно, защото с покорност, но лишена от известно величие, съгласуваше позата си с указанията на текста. После пак се отдалечаваше с неравен тръс. И нищо не можеше да спре бавната му езда. Ако лампата се отместеше, аз различавах препускащия Голо по пердетата на прозореца, уголемен пои гънките им, изчезващ в цепката между двете. Тялото на самия Голо, също така свръхестествено, както и конят му, не се спираше пред никакво материално препятствие, пред нито един предмет, срещнат на пътя му. То го превръщаше в свой скелет, вмъкваше го в себе си дори да беше дръжката на вратата, към която мигом се нагаждаше и върху която неизменно изплуваше ту червената му роба, ту бледото му лице, все тъй благородно и печално, неозадачено ни най-малко, че е безкостно.