Читать «По следите на изгубеното време I (На път към Суан)» онлайн - страница 41

Два гоблена представляваха-коронясването на Естер (съгласно традицията Артаксеркс бе изобразен с чертите на един френски крал, а Естер като потомка на рода Германт, в която този крал бил влюбен). Багрите им се бяха слели в най-различни отсенки, придавайки им повече изразителност и релефност; малко розово беше излязло извън очертанията на устните на Естер, а жълтата боя на роклята й се беше разстлала така изобилно и плътно, че беше станала по-реална и се открояваше по-ярко на общия фон, докато зеленият цвят на дърветата, по-тъмен в долния край на извезания от коприна и вълна килим, бе избелял в горния и над тъмните дънери се открояваха в по-бледозелен тон високите клони, позлатени и полузаличени сякаш от полегатите лъчи на невидимо слънце. Всичко това и главно скъпите предмети, подарени на църквата, от личности, станали за мене едва ли не герои от приказките (златният кръст, изработен според преданието от свети Елоа и подарен на църквата от Дагобер, гробницата от порфир и мед на синовете на Людовик Немски), ценни реликви, заради които аз пристъпвах в църквата като във вълшебна долина, в която учуденият селянин вижда навред — по скалата, по дървото, в блатото осезаеми следи от свръхестественото присъствие на феи. Всичко това превръщаше нашата църква в нещо коренно различно от останалата част на градчето: тази сграда заемаше, ако мога да се изразя така, пространство с четири измерения (ако приемем времето за четвърто измерение). Тя разгъваше през вековете своя кораб от светъл отвор към светъл отвор, от ниша към ниша, като че ли преодоляваше с усилие и изминаваше не само няколко метра, но и няколко последователни епохи, от които излизаше победителка. Тя скриваше в дебелите си зидове неугледния и примитивен XI век, чиито тежки полукръгли сводове, запушени с неодялани песъчливи варовици, издаваха присъствието му само с врязаното в тях стълбище за камбанарията близо до преддверието, но дори и тук XI век бе прикрит от изящните готически аркади, изпречени кокетно пред него подобно на по-възрастни сестри, застанали усмихнати пред по-малкия си брат — зле облечено и невъзпитано селянче, — за да го скрият от чуждите очи. Откъм площада тя устремяваше към небето кулата, която бе съзерцавала на времето Луи Свети и която сякаш още го гледаше, потънала в нощта на Меровингите с криптата си, където, повели ни пипнешком под тъмния свод с мощни ребра, подобен на крило на огромен каменен прилеп, Теодор и сестра му осветяваха със свещ гроба на малката дъщеря на Зигберт; по средата на надгробната плоча имаше голяма дупка, наподобяваща вкаменелост, издълбана според преданието от „кристалната лампа — вечерта след убийството на принцесата на франките тя се откъснала от само себе си от златните вериги, на които била закачена (точно на мястото, където днес се намира абсидата), и без кристалът да се счупи, без пламъкът да загасне, се забила в камъка, който се поддал меко, за да я поеме“.