Читать «По следите на изгубеното време I (На път към Суан)» онлайн - страница 40

— Някакъв непознат на дядо ти човек ли? Как не!

Но независимо от недоверието си, развълнувана от новината, искаше да бъде наясно и дядо биваше тутакси извикан.

— Кого сте срещнали при стария мост, чичо? Вярно ли, че бил непознат?

— Ами — отвръщаше дядо, — срещнахме Проспер, брата на градинаря на госпожа Буйбьоф.

— Аха, тъй ли било! — казваше леля успокоена и леко поруменяла. И добавяше, повдигайки иронично рамене: — А пък той ми разправяше, че сте срещнали някакъв човек, когото въобще не познавате.

В подобни случаи ми напомняха да бъда по-внимателен друг път и да не тревожа така леля с необмислените си приказки. В Комбре до такава степен се знаеше всичко — и хора, и животни, че когато леля зърнеше случайно някое куче, „което не познаваше“, този необясним факт не й даваше мира и тя му посвещаваше дългите си безделни часове и дарбата си да прави изводи.

— Сигурно е било кучето на госпожа Сазра — казваше Франсоаз не особено убедително, само и само да успокои леля, „та да не си блъска главата“.

— Като че ли не познавам кучето на госпожа Сазра! — отвръщаше леля, чийто критичен дух не приемаше така лесно фактите.

— А, тогава трябва да е било новото куче, което господин Галопен е донесъл от Лизийо.

— Е, да, може би е така.

— Казват, че било много мило животно — добавяше Франсоаз, получила тия сведения от Теодор. — Умно като човек, винаги в добро настроение, винаги гальовно и знаело какви ли не забавни номера. Рядко можело да се срещне толкова малко животинче, пък така добре дресирано вече. Госпожа Октав, ще трябва да ви оставя, нямам време за сладки приказки, скоро ще стане десет часът, а още не съм запалила печката, пък трябва да беля и аспержите.

— Как, пак ли аспержи, Франсоаз? Вие наистина сте се вманиачили с тия аспержи тази година. Ще се втръснат на нашите парижани.

— О, бъдете спокойна, госпожа Октав, те много ги обичат. Ще се приберат изгладнели от черква и ще видите как няма да им се назлъндисват.

— Те сигурно вече са в черквата. Най-добре ще направите да не си губите времето. Идете си гледайте гостбите.

Докато леля бъбреше така с Франсоаз, аз отивах с родителите си на черква. Колко ми беше мила и колко ясно си спомням тази наша черква със старото преддверие, през което минавахме, черно, надупчено като лъжица за сладко, разкривено, порутено в ъглите, както и каменния съд за светена вода, към който то водеше, като че ли лекото докосване на наметките на селянките, които влизаха в църквата, или плахият допир на пръстите им, когато ги потапяха в светена вода, можеха, повтаряни с векове, да придобият разрушителна сила, да огънат камъка и да го набраздят, както колелото на каруцата издълбава крайпътния камък, в който се блъска всеки ден. Надгробните плочи в помещението за хора, под които благородният прах на погребаните там абати на Комбре образуваше един вид духовна настилка, не бяха вече твърди и неподвижни, времето ги беше размекнало, те бяха потекли като златист мед извън квадратните очертания на мраморния блок, повличайки със себе си на места някоя главна готическа буква, украсена с орнаменти, заличавайки някоя бяла мраморна виолетка. Другаде се бяха смалили, съкращаваха още повече елиптичния латински надпис, въвеждаха нова приумица в разположението на съкратените думи, приближавайки прекалено двете букви на някое име и раздалечавайки прекомерно останалите. Стъклописите на нашата църква преливаха в най-различни отблясъци особено в дните, когато слънцето се показваше малко, така че, ако навън бе мрачно, можехме да сме сигурни, че вътре в църквата ще бъде светло. Единият стъклопис беше запълнен отгоре до долу само с един образ, напомнящ попа в колода карти; той живееше горе под своя архитектурен балдахин, между небето и земята. В синкавото му косо отражение коленичеше понякога за миг госпожа Сазра, в някой делничен ден по обед, когато няма служба — в един от редките моменти, когато църквата, проветрена, пуста, по-човешка, по-блестяща изглеждаше едва ли не обитаема със заляната си в слънце скъпа обстановка като хола с каменна резба и цветни стъкла на частен дворец в средновековен стил. Госпожа Сазра оставяше върху съседното молитвено столче омотаното с канап пакетче сухи сладки, което беше купила за обед от отсрещната сладкарница. На другия стъклопис се розовееше снежна планина, в чието подножие водеха битка; планината сякаш се беше заскрежила върху самото стъкло, надебелено от непрозрачната й суграшица, като че ли по него се бяха налепили снежинки, само че огрени от зората. Същата зора заливаше скулптурите по олтара в толкова нежни розови тонове, че те напомняха по-скоро моментно отражение на външна светлина, която всеки миг може да угасне, отколкото завинаги принадлежащи на камъка отсенки. Стъклописите бяха тъй древни, че посребрената им тук-таме старост искреше от праха на вековете, а нежната им стъклена тапицерия изглеждаше излъскана и протрита чак до основата. Един от стъклописите представляваше висок прозорец, разделен на стотици правоъгълници, предимно в син цвят, напомнящи голяма пръсната колода карти, с които би играл Шарл VI. Но достатъчно беше да блесне слънчев лъч или да отместя поглед и по стъклата пламваше треперлив пожар от скъпоценни камъни, който ту загасваше, ту лумваше, и те заблестяваха като опашка на паун, затрептяваха и преливаха във фантастичен огнен дъжд, който се стичаше от тъмния каменен свод по влажните стени, като че ли се намирах в пещера с разноцветни зигзаговидни сталактити, докато пристъпвах зад родителите си с молитвеник в ръка. Миг след това малките ромбоидни стъкла ставаха отново бездънно прозрачни и неломими като сапфири, наредени върху огромен фараонски нагръдник, зад който все пак се долавяше, по-скъпа от всички тия скъпоценности, всяка краткотрайна усмивка на слънцето. Тя се разпознаваше и в нежните синкави талази, с които обливаше драгоценните камъни, както по паважа на площада, така и по сламата на пазара. И дори в първите неделни дни, когато пристигахме преди Великден, слънцето ме утешаваше, че земята е още гола и черна, като заливаше със светлината си този ослепителен златист килим от стъклени незабравки, които разцъфваха пищно в своята, така да се каже, историческа пролет, датираща от времето на наследниците на Луи Свети.