Читать «По следите на изгубеното време I (На път към Суан)» онлайн - страница 39

— Трябва да е била дъщерята на господин Пюпен — отвръщаше Франсоаз, която предпочиташе да даде тутакси някакво обяснение, тъй като от сутринта беше ходила два пъти вече при Камю.

— Дъщерята на господин Пюпен ли! Как не, клета Франсоаз! Дали пък нямаше да я позная!

— Не казвам за голямата, госпожа Октав, имам предвид малката, дето е на пансион в Жуи. Струва ми се, че я зърнах тази сутрин.

— Аха! Освен ако е така — съгласяваше се леля. — Навярно си е дошла за празниците. Така трябва да е! Няма нужда да ходите да питате, за празниците си е дошла. Но в такъв случай сигурно след малко ще можем да видим госпожа Сазра, която ще дойде на обед при сестра си. Така ще да е. Видях момчето на Галопен, което мина с една торта. Ще видите, че тортата е била за госпожа Гупи.

— Щом госпожа Гупи ще има гости, госпожа Октав, след малко ще ги видите да довтасат всичките, защото не е вече много рано — казваше Франсоаз, която бързаше да слезе, за да се занимае с обеда и с удоволствие предоставяше на леля това предстоящо развлечение.

— О, не преди да стане дванадесет часът! — отвръщаше леля примирено, поглеждайки неспокойно, но крадешком часовника, за да не издаде, че тя, която се е отрекла от всичко, изпитва толкова живо удоволствие да узнае кого е поканила на обед госпожа Гупи. За съжаление трябваше да чака още повече от час.

— Отгоре на всичко ще съвпадне с обеда ми! — прибави полугласно тя сама на себе си.

Обедът вече сам по себе си я развличаше достатъчно, за да няма нужда от друго развлечение по същото време.

— Няма да забравите поне да ми сложите яйцата с каймак в плитка чиния!

Плитките чинии единствени имаха разни картинки и при всяко ядене леля се забавляваше, докато се хранеше, със съответната приказка, изписана на чинията й. Тя си слагаше очилата и разчиташе: „Али Баба и четиридесетте разбойници“, „Аладин или вълшебната лампа“ и мълвеше, усмихвайки се: „Много хубаво! Много хубаво!…“

— Аз бих отишла при Камю… — предлагаше Франсоаз, разбрала, че леля няма вече да я прати там.

— Не, не, няма нужда, сигурно, е госпожица Пюпен. Бедна ми Франсоаз, съжалявам, че ви накарах да се качите на вятъра.

Но тя знаеше отлично, че не на вятъра бе накарала Франсоаз да се качи, защото „една непозната личност“ в Комбре беше толкова невероятно явление, колкото някой бог от митологията и всъщност не помнеха да е имало случай по площада или по улица Сент-Еспри да се появи някое от тия смайващи видения, без умело проведените издирвания да завършат със свеждането на баснословната личност до пропорциите на „лице, познато“ било лично, било само по име с цялото му гражданско състояние на роднина от първо или второ коляно с жителите на Комбре. Или синът на госпожа Сотон се прибираше от казармата, или племенницата на абат Пердро излизаше от манастира, или братът на свещеника, възпитател в Шатодьон, се бе пенсионирал, ако не идваше само да прекара ваканцията. Когато ги забележеха за първи път, всички се вълнуваха и си въобразяваха, че в Комбре са пристигнали съвсем непознати хора само защото не ги бяха разпознали веднага и тутакси не бяха установили тяхната самоличност. (Макар че всъщност госпожа Сотон и свещеникът отдавна още бяха предупредили, че чакат „гости“.) Когато, прибирайки се вечер, се качвах да разкажа на леля как е преминала разходката ни и споменах случайно неблагоразумно, че при стария мост сме срещнали някакъв непознат на дядо човек, леля възкликваше: