Читать «По следите на изгубеното време I (На път към Суан)» онлайн - страница 37

— Добър ден, Франсоаз.

При този сигнал аз разтварях пръсти и пусках монетата в една смутена, но готовно протегната ръка. Откакто обаче ходехме в Комбре, никой не ми беше по-добре познат от Франсоаз. Ние бяхме нейни любимци, тя изпитваше към нас, поне през първите години, същото уважение, както към леля, но и по-голяма слабост, защото извън честта да спадаме към семейството (тя тачеше не по-малко от някой гръцки трагик невидимите връзки, които създава между членовете на едно семейство протичащата във вените им една и съща кръв) ние притежавахме и обаянието, че не сме нейни постоянни господари. Затова с каква радост ни посрещаше тя в навечерието на Великден, съжалявайки ни, че нямаме още много хубаво време в деня на пристигането, защото често духаше леден вятър, докато мама от своя страна я разпитваше за дъщеря й и за племенниците й, дали внучето й е миличко, какво смятат да го правят и дали прилича на баба си.

А когато нямаше външни хора, понеже мама знаеше, че Франсоаз все още жали за родителите си, умрели преди много години, тя я заговорваше сърдечно за тях, интересувайки се за най-различни подробности от живота им.

Тя бе отгатнала, че Франсоаз не обича зет си, защото, не можейки да разговаря свободно с дъщеря си в негово присъствие, той й отравяше удоволствието да бъде с нея. Затова, когато Франсоаз тръгнеше към тях, на няколко левги от Комбре, мама й казваше с усмивка:

— Признайте си, Франсоаз, нали ако се наложи Жулиен да отсъствува и Маргьорит е само с вас през целия ден, вие страшно ще съжалявате, но няма как, ще се примирите!

— Ах, госпожо, за вас няма нищо скрито-покрито! Вие сте по-опасна и от лъчите X (тя нарочно се запъваше, произнасяйки „x“ и се усмихваше, присмивайки се сама на себе си, задето, макар и невежа, си служи с учени думи), ония, дето ги докараха за госпожа Октав и дето виждат какво ви е на сърцето! — отвръщаше Франсоаз смеешком и се оттегляше смутена, че се занимават с нея, а може би и за да не видим, че очите й се наливат със сълзи.

Мама беше първият човек, предизвикал у нея сладкото вълнение, че нейният живот, нейните радости и скърби на проста селянка могат да представляват интерес и за другиго, а не само за нея самата. Леля с примирение се лишаваше за малко от нея, докато й гостувахме, понеже знаеше колко мама цени услугите на тази тъй умна и чевръста прислужница, спретната още в пет часа сутринта под блестящите твърдо колосани — сякаш порцеланови — дипли на забрадката си, както и когато отиваше на обедната служба; тя вършеше всичко еднакво добре, работеше като кон независимо дали е здрава, или болна, без да вдига шум, сякаш не правеше нищо, единствената лелина прислужница, която, щом мама поискаше топла вода или турско кафе, ги донасяше действително врели. Тя спадаше към прислужниците, които при пръв поглед не се харесват особено на някой външен човек, може би защото не се стараят да го спечелят и не проявяват никакво особено внимание спрямо него, знаейки отлично, че съвсем не им е нужен, че по-скоро ще престанат да канят него, отколкото да изгонят тях, и на които същевременно господарите най-много държат: изпитали истинските им способности, те не обръщат внимание на външната приветливост или на раболепното дърдорене, което прави благоприятно впечатление на гостенина, но често скрива неподдаващата се на обучение некадърност.