Читать «По следите на изгубеното време I (На път към Суан)» онлайн - страница 36

От едната страна на лелиното легло имаше голям жълт скрин от лимоново дърво и маса, нещо средно между аптечка и домашен олтар, върху която до малка мадона и до бутилка минерална вода „Виши-Селестен“ бяха подредени часослови и рецепти за лекарства, всичко необходимо, за да може да следи от леглото си, без да става, и църковната служба, и режима си и да не пропусне нито часа за пепсина, нито часа за вечерня. От другата страна леглото й опираше до прозореца, пред очите й се разстилаше улицата и леля четеше от сутрин до вечер в нея, за да убие скуката — подобно на персийските шахове, — ежедневната и същевременно допотопна хроника на Комбре, която после разнищваше с Франсоаз.

Не бях прекарал и пет минути с леля и тя ме отпращаше, за да не би да я уморя. Подаваше ми за целувка тъжното си болнаво и безкръвно чело с изпъкнали като трънен венец или зърна от броеница кости, над което в този ранен утринен час не беше още подредила изкуствените си букли, и ми казваше:

— Хайде, клето дете, иди си и се приготви за черква. А ако срещнеш долу Франсоаз, кажи й да не се помайва много с вас, ами да се качи по-скоро при мен, но и да види дали нямам нужда от нещо.

Франсоаз, която от години слугуваше при нея и съвсем не подозираше по онова време, че един ден ще се прехвърли изцяло на работа у нас, изоставяше леко леля през месеците, които ние прекарвахме там. През един период от детството ми, преди да отидем в Комбре — леля Леони прекарваше още зимата в Париж при майка си, — познавах толкова слабо Франсоаз, че на първи януари, преди да влезем у лелини, мама ми пъхваше в ръката една петфранкова монета и ми заръчваше:

— Внимавай да не би да сбъркаш Франсоаз с някоя друга. Преди да дадеш парите, чакай аз да кажа: „Добър ден, Франсоаз!“ В същото време аз ще те побутна лекичко по ръката.

Едва влезли в тъмното антре на леля, ние забелязвахме в полумрака под колосаните гънки на ослепителната й забрадка, твърда и крехка като захарен филигран, концентричните трептения на една преждевременно благодарствена усмивка. Франсоаз ни посрещаше, изправена неподвижно в рамката на малката врата към коридора, подобно на статуя на светица в своята ниша. Когато окото свикнеше с този мистичен полумрак, ние успявахме да различим по лицето на Франсоаз безкористна обич към човешкия род, раболепно тачене на висшите класи, подсилено в най-честните кътчета на сърцето й от надеждата за новогодишен подарък. Мама ме ощипваше силно по ръката и казваше отчетливо: