Читать «По следите на изгубеното време I (На път към Суан)» онлайн - страница 35

Чувах в съседната стая леля, която си приказваше сама полугласно. Тя винаги говореше съвсем тихо, защото си въобразяваше, че нещо в главата й се е откъртило и се клатушка и ако говори много високо, може да го събори. Но дори когато беше сама, тя никога не оставаше дълго време, без да каже нещо, защото беше уверена, от друга страна, че това е здравословно за гърлото й: възпрепятствувайки спирането на кръвта, говоренето разреждаше пристъпите на задух, от които страдаше. Освен това, живеейки в пълна неподвижност, тя отдаваше изключително значение на най-дребните си усещания. Те придобиваха такава подвижност в съзнанието й, че й беше невъзможно да ги задържи и по липса на довереник, с когото да ги сподели, си ги съобщаваше сама на себе си под форма на нескончаем монолог, с който се изчерпваше всъщност цялата й деятелност. За нещастие свикнала веднъж да си говори на глас сама, тя невинаги внимаваше дали в съседната стая има някой и аз често я чувах да си напомня:

— Не бива да забравям, че не съм спала. (Защото за нея беше едва ли не въпрос на чест, че изобщо не спи и ние всички, тачейки манията й, бяхме нагодили езика си към нея. Сутрин Франсоаз не идваше да я „събуди“, а просто „влизаше“ при нея. Когато леля искаше да си дремне денем, казвахме, че тя иска да „размисли“ или да „си почине“. А когато й се случеше да се забрави до такава степен в разговора, че да каже: „И това именно ме събуди“ или: „Сънувах, че“, тя се изчервяваше и тутакси се поправяше.)

След малко влизах да я целуна. Франсоаз попарваше чая й; или ако леля беше възбудена, тя пиеше вместо руски липов чай и моя задача беше да изтърся в една чинийка от купеното от аптеката пакетче необходимото количество липов цвят, което трябваше да се пусне после във врящата вода. Изсъхналите дръжчици се бяха огънали и сплели капризно, а в пролуките разтваряха чашки бледите цветчета, затъкнати сякаш от художник, който ги е подредил по най-декоративен начин. Тези листенца, загубили или видоизменили първоначалния си вид, напомняха какво ли не: прозрачно крило на муха, опако на бял етикет, лист от роза, струпани накуп, слепени, изпокършени като сламки на птиче гнездо. Хиляди излишни малки подробности — пленително разхищение на аптекаря, — които бяха липсвали при един изкуствен препарат, ме караха да разпозная с приятна изненада — също като книга, в която с учудване срещаме името на някой наш познат — истинския липов цвят, какъвто бях виждал по авенюто на гарата, изменен именно защото не бе имитация, а автентичен липов цвят, само че изсушен. И понеже всеки новопридобит белег беше резултат от метаморфозата на някой предишен белег, аз разпознавах в малките сиви топчета зелените топчици, които не бяха успели да се отворят. Но се убеждавах, че това бяха същите цветчета, които, преди да напълнят с венчетата си пакетчето на аптекаря, бяха изпълвали с ухание пролетните вечери, главно по безплътния розов блясък, с който те се открояваха като малки златни розички, осеяли крехката гора на дръжчиците, и този блясък свидетелствуваше за разликата между обсипаните и необсипаните с цвят части на дървото (също както светлее стената на мястото на някоя заличена фреска). Не след дълго леля можеше вече да потопи в горещия липов чай с вкус на изсъхнали листа или повехнали цветчета малката курабия, от която ми подаваше късче, когато се размекнеше достатъчно.