Читать «По следите на изгубеното време I (На път към Суан)» онлайн - страница 12

Без капка свян го викаха, когато им потрябваше рецепта за сос Грибиш или за салата от анасон за официални вечери, на които не го канеха, понеже смятаха, че няма достатъчно тежест да го демонстрират на чужденци, които идваха за пръв път у нас. Ако разговорът засегнеше някой член на кралското семейство, дядовата сестра казваше на Суан:

— Особи, които и вие, и аз никога няма да познаваме, но прекрасно можем да минем и без тях, нали?

А Суан може би държеше в джоба си писмо от Туикнъм. Тя го караше да отмества пианото и да обръща страниците, когато бабината сестра пееше, проявявайки наивно невнимание към този толкова търсен другаде човек, също както детето си играе най-нехайно с ценна колекционерска дреболия като с най-евтина дрънкулка. Несъмнено онзи Суан, когото познаваха по същото време толкова клубмени, беше доста различен от човека, когото създаваше леля вечер в малката градина в Комбре, щом отекнеха двете плахи позвънявания; тя вдъхваше живот на неясния и неопределен индивид, който се открояваше на фона на мрака, следван от баба ми, като инжектираше в него всичко, което знаеше за семейство Суан.

Дори в най-незначителните си прояви ние не сме едно материално цяло, еднакво за всички, с което всеки трябва само да се запознае, както със съдържанието на завещание или с текста на поемни условия. Нашето социално „аз“ е продукт на хорската мисъл. Дори най-простото действие, което ние назоваваме „да видим някой познат“, е до голяма степен интелектуална дейност. Ние изпълваме физическата външност на личността, която виждаме, с всички наши представи за нея и в цялостния й портрет безспорно именно те вземат превес. Те така съвършено изпъват бузите, така вярно прилепват към извивката на носа, така добре умеят да придават съответната отсенка на тембъра на гласа, който е сякаш само материална обвивка, че всеки път, когато видим това лице и чуем този глас, ние всъщност гледаме и слушаме собствените си представи. Сигурно в този Суан, когото моите близки си бяха създали, те бяха пропуснали поради неосведоменост не малко черти, свързани с неговия светски живот, заради които други хора, когато биваха с него, намираха, че лицето му излъчва особена изтънченост, изразена най-ярко в гърбавия му нос. Но затова пък на моите роднини се бе удало да вложат в това незаето, празно лице, лишено в техните очи от истинското си обаяние и в дълбокия му неоценен поглед някакво неясно и безобидно съдържание, съставено от полуизтрити спомени за ежеседмичните им събирания през свободното време след вечеря около игралната маса или в градината по време на добросъседските ни отношения на село. Телесната обвивка на нашия приятел беше така добре натъпкана с тях, както и с няколкото спомена за родителите му, че този Суан беше станал завършено и живо същество и мен ми се струва, че се разделям с един човек и се насочвам към друг, когато минавам мислено от Суан, когото опознах съвсем точно по-късно, към този първи Суан, у когото намирам отново пленителните заблуждения от юношеските си години и който между другото прилича много по-малко на истинския Суан, отколкото на хората, които съм познавал по същото време, като че ли нашият живот е своего рода музей, в който всички портрети от една и съща епоха изглеждат сродни, имат същата тоналност, към този първи Суан, изтъкан от безделни часове, дъхащ на цъфнал кестен, на кошница с ягоди и мъничко на пелин.