Читать «Песен на сенките» онлайн - страница 57

Хрумна му, че може би трябва да е по-внимателен в избора си на любовници.

Взе една от книгите от торбата: „Из объркания архив на госпожа Базил Е. Франквайлер“ на И. Л. Кьонигсбърг, която помнеше, че е чел като дете, въпреки че бе подбрана от Ларейн Улесен. Вече беше преполовил първата глава, когато спря за малко и погледна към рамката на вратата.

Малката мезуза в калаения обков я нямаше.

15

Щайгър не се беше мил, откакто приключи с Пети Тедеско. Обаче спази обещанието, което беше дал на съпруга й — да повика линейка, щом всичко свърши. Сигурно е била още топла, когато са пристигнали. Заситен и замаян от кръвта, той се върна обратно в мотела едва ли не в ступор, без да мисли за евентуалните последици, ако бъде спрян от полицията или ако някой го види да се връща в стаята си. Но той не мина покрай никого, не привлече никакво внимание върху себе си, а тъй като стаята му беше на първия етаж, успя да паркира точно пред нея и да влезе, без да бъде забелязан. Сигурно бе извадил късмет, но с него винаги беше така. Свали омазаните си дрехи и ги прибра в найлонова торба, после изблиза кръвта от пръстите и лицето си. Вече беше засъхнала, но още можеше да я подуши. Легна на леглото, включи телевизора и натисна копчето за заглушаване на звука. Остана така до края на деня, с табелка „Не ме безпокойте“ на вратата и закачена за райбера верига. Не чуваше и не виждаше нищо, на екрана на телевизора се редяха образи без връзка и смисъл — статичност в цветове и форми. Той просто преживяваше наново времето с Пеги Тедеско.

Дори стомахът вече не го болеше.

Към реалността го върна позвъняването. Онази специална мелодия, която използваше за този човек и за никого другиго, успя да го разбуди.

— Какво си направил? — попита гласът.

— Каквото се очакваше от мен — отвърна той. — Принудих ги да замълчат.

— Трябваше да бъдеш дискретен.

— Поувлякох се.

— Ще има последици. Привлякъл си внимание.

— Във всички случаи щеше да бъде привлечено внимание.

Погледна към левия си показалец. Под нокътя му имаше кръв. Осмука я с език.

— Пърлман беше ли казал на Тедеско?

— Да.

— А на друг?

— Според Тедеско, не. Пърлман не е имал много приятели. Тедеско е бил единственият.

— Тръгвай — каза гласът. — Замини на север. Наблюдавай Рут Уинтър.

— Направила ли е още нещо?

— Не. Беше предупредена.

— А ще се вслуша ли?

— Да, заради детето.

— Ами ти?

— Аз си имам друга работа. Но разбери едно: няма да предприемаш нищо, без преди това да си го съгласувал с мен. Ясно ли е?

Щайгър се беше заел да изчопли кръвта с кучешкия си зъб. Струваше му се, че все още усеща вкуса й.

— Ясно е.

Последва дълга пауза.

— Много лошо ли нарани жената на Тедеско? — попита гласът.

— Какво те интересува теб?

— Не одобрявам садизма.

— Изгубил съм форма. А и бях забравил колко много ми харесва всичко това.

Връзката прекъсна. Щайгър затвори телефона. Човекът отсреща го беше накарал малко да се засрами от поведението си, но само малко. Предположи, че погледнато отстрани, онова, което беше причинил на жената Тедеско, наистина изглеждаше странно, но поне той изпитваше удоволствие от него. Другият обаче досега бе убивал само веднъж — е, добре, поне докато последните събития не го бяха тласнали към по-нататъшни действия, — и то без удоволствие, макар че не беше изпитал и кой знае какво разкаяние. От друга страна, той не беше професионалист като Щайгър. Беше най-обикновен фанатик. Странна работа, как ставаха тия работи — съучастникът на Щайгър беше убил любовника на Рут Уинтър, бащата на детето й. А сега, ако не изникнеше друга възможност, можеше да му се наложи да убие и самата Рут.