Читать «Песен на сенките» онлайн - страница 56

— Знаете ли, виждал съм няколко случая, в които онова, което приличаше на самоубийство, се оказваше нещо съвсем различно. Един от тези случаи едва не доведе до моето убийство. Възможно е просто да не съм извадил късмет, но това ме направи подозрителен. Имам усещането, че тук има нещо нередно, а така и изглежда.

— А ако се усеща и изглежда нередно…

— Именно.

— Ако сте прав и се окаже, че е някакъв род престъпление от омраза, тук ще цъфнат не само щатската полиция, но и ФБР.

— Ако се замислиш, всяко убийство е някакъв род престъпление от омраза — каза Паркър.

— Много философско. Ще платите ли кафето?

— Разбира се.

— Благодаря.

— За мен е удоволствие.

Той не проследи с поглед заминаването й. Видя отражението му в огледалото на стената, а той вече си четеше вестника.

Внезапно изпита прилив на разочарование.

По-късно този ден, тъкмо когато слънцето започваше да залязва, Паркър вървеше по брега към къщата, обитавана от Рут и Аманда Уинтър. Носеше торба от „Улесен“, съдържаща селекция от книги за юноши, повечето подбрани от Ларейн Улесен, включително илюстровано издание на „Момичето, което обичаше Том Гордън“ от Стивън Кинг, която според него Аманда може би щеше да хареса. Не се тревожеше, че може да е прекалено страшна за нея. Аманда Уинтър не му правеше впечатление на момиче, което се плаши лесно. В торбата имаше още единствената бутилка кашерно вино от универсалния магазин на Чандлър, купена като подарък за добре дошли за Рут Уинтър — стига изобщо да пиеше вино, било то кашерно или друго — и като един вид извинение за причинената тревога, когато дъщеря й му беше помогнала.

Колата на Рут, крайслер „Неон“ от 1999 г., беше паркирана зад къщата, но никой не му отвори, когато позвъни на звънеца, а и мястото беше притихнало. Върна се на плажа, където му се стори, че вижда два силуета да вървят в другия край на ивицата. Замисли се дали да не остави торбата с книжките и виното пред вратата, но нямаше писалка, за да напише бележка, а не искаше да се връща до своята къща само за това. Вместо това реши да седне на люлеещия се стол на верандата и да изчака да се върнат. И без това нямаше друга работа. Беше оставил съобщение на равин Епщайн в Ню Йорк, в което му разказа за Пърлман и за татуировките. Знаеше, че ще му върне обаждането веднага щом се сдобие с някакви отговори.

Епщайн му навя спомени за Лиат, нямата жена, която закриляше равина. Паркър усети лек прилив на желание при мисълта за нея, първият от — както му се струваше — доста дълго време. Лиат беше последната жена, с която беше спал, а Анхел му каза, че докато е лежал в безсъзнание в болницата, тя е стояла до него и че никой — нито щатската полиция, нито полицейското управление на Портланд, нито дори нередовните федерални — не е намерил за уместно да я разубеди от намерението й да бди над него. Когато излезе от комата, нея вече я нямаше. Не че вярваше, че би спала с него отново. Приемайки го в леглото си, и то само веднъж, тя се бе опитала да научи някаква истина за него. Беше тест, който той бе преминал, но на косъм. Ако не беше, тя със сигурност щеше да го убие.