Читать «Песен на сенките» онлайн - страница 54

— Само до Хюлтън.

— А тук не е Хюлтън.

— По-красиво е от Хюлтън.

— Това не е трудно.

— Не, наистина не е — съгласи се Паркър. — Нещо за телефона?

— Помолих шерифството в окръг Дювал да огледат апартамента на Пърлман, да видят дали ще намерят някакви сведения или следи от лаптоп или настолен компютър. Ако потвърдим данните за телефона му, можем да се свържем с телефонната компания и да проверим на кого се е обаждал наскоро, особено ако е някой тукашен. Сигурно ще поискат съдебна заповед, но ще му мислим, като му дойде времето.

— И все пак е странно, че не е имал атлас или поне карта на щата, от онези, които раздават в информационните центрове, когато прекосяваш границата.

— Възможно е да е използвал джипиес приложение на телефона си — каза Блум.

— Ако приемем, че е имал такъв.

— Той е мъж в средата на четирийсетте. Може и да е бил изключение, но вероятно няма да сбъркаме, ако предположим, че е притежавал телефон.

— Който, при условие че е влязъл сам във водата, е взел със себе си?

— Възможно е.

— На кого му е притрябвал телефон, ако ще се самоубива чрез удавяне? — попита Паркър. — А и забелязах нещо на предното стъкло на колата му. Може и да греша, но на него имаше кръгъл отпечатък, от онези, които остават от лепящата част на стойките за мобилен телефон или джипиес. Забелязах го само защото беше по-чист от останалата част от стъклото. Намерихте ли нещо такова в колата?

— Ако бяхме, щеше да е включено в списъка. Не, нямаше нищо подобно.

— И отново — каза Паркър, — що за самоубиец взима стойката за мобилен телефон или джипиес със себе си, когато влиза в морето? Не му е трябвал джипиес да намери мястото, на което отива.

Блум се размърда в стола. Не че наистина й се искаше причината за смъртта на Пърлман да е самоубийство, но ако не беше, животът в Бореас щеше да стане много сложен. Имаше и още нещо, онова, което все още не беше споменала пред този мъж…

— Той имаше поредица от номера, татуирани на лявата предмишница — каза му тя. — Лойд Крамър ги откри, докато прибираше дрехите му. Не ви го споменах преди. Така де, аз… — Не знаеше защо изпитва нужда да се извинява. Просто беше така.

— Няма нищо — каза Паркър. — Не беше моя работа, докато не избрах да се опитам да я направя такава. Какво имате предвид под номера?

— Не са еднородни. Единият е от четири цифри, другият от шест, после следват още два от четири цифри, но започват с буквата „А“. Изглеждат като професионална работа — в смисъл, че не са правени в затвора. Направих снимка.

Тя извади телефона си от джоба, изнамери снимката и му го подаде. Номерата се нижеха хоризонтално по ръката, един под друг. Той й върна телефона.

— Очевидно не са татуировки на банда — каза му тя. — Освен ако счетоводителите си нямат банди.

— Може да са номера от концентрационен лагер — каза Паркър. — С име като Пърлман, вероятно е бил евреин.

— Фамилията на съпруга ми е Блум, а двамата с него не сме евреи — възрази тя.

— Ако името ви беше Пърлман, мисля, че щяхте да бъдете.

Тя прие довода му.

— Но Пърлман е твърде млад, за да е бил в лагер през Втората световна война — каза тя. — И защо тогава ще са четири реда?