Читать «Песен на сенките» онлайн - страница 53

— Главно болки и болежки. Изпитвах известен… дискомфорт, след като ми извадиха бъбрека, но след седмица-две премина. Получавам главоболия. Чести главоболия. Получих наранявания по гърба, няколко строшени ребра, счупена ключица, няколко дупки, където не би трябвало да има такива. Правиха ми няколко кожни присадки, което боли като нищо друго на тоя свят, и ще последват още, но засега ми стига.

По-слаб съм от преди. Това е най-гадното. Лесно се уморявам. Освен това ми се гади. Преди няколко дни загубих равновесие на плажа и ако детето на Уинтър не беше дошло, сигурно още щях да съм там, когато приливът дойде. А най-странното е, че понякога се затруднявам с думите. Поглеждам нещо и знам какво е — маса, стол, книга, — но щом се опитам да го опиша, излиза съвсем друга дума. В началото се случваше много често, сега по-рядко, но е обезсърчаващо. И срамно.

Той отново я погледна.

— Дали не споделих повече, отколкото искахте да знаете?

— Не. А и аз сама попитах. С дясната ръка ли стреляте?

— Да, но не съм държал често оръжие след онази нощ.

— Възнамерявате ли да го направите?

— Не съм се замислял особено.

В този момент тя забеляза нещо — леко трепване — и разбра, че я лъже. Какво ли причинява на увереността на един мъж да се окаже на косъм от вероятността да бъде жестоко убит в собствения си дом, да лежи в собствената си кръв с разкъсано от парчета метал тяло? Възстановяването му трябва да е не просто физическо, но и психическо, и емоционално. Отиването в Мейсън пойнт и изследването на колата на Бруно Пърлман можеше да се счете за разновидност на упражняването на захвата: средство за проверка, за укрепване…

Капучиното й дойде. Ларейн беше направила някакъв опит за артистизъм с пяната, но не й се беше получило. Можеше да е сърце или пък усмихнато личице. Можеше и нищо да не е. Ларейн побърза да се оттегли, доста далеч, че да не чува. Беше достатъчно умна, че да не се опитва да подслушва началника на полицията. Всъщност изобщо не беше от типа хора, които надават по едно ухо, което я превръщаше в рядкост за Бореас. Като умреше, можеха да я препарират и да я изложат като пример за подражание за добри обноски.

— Е — започна Блум, след като отпи от кафето.

— В колата нямаше карти — каза Паркър.

— Не, нямаше.

— Това не ви ли притеснява?

— Не особено. Някой изобщо ползва ли още хартиени карти?

— Аз използвам.

— Сериозно?

— Обичам да знам къде съм бил и къде отивам, не просто къде се намирам в момента. Освен това понякога е по-добре да не оставяш следи от местата, на които си бил.

— Да не признавате за извършено престъпление?

— С колко време разполагате? Чували ли сте за човек на име Борис Кейл?

— Звучи ми познато, но не мога да кажа защо.

— Убил новото гадже на бившата си в Провидънс, Роуд Айлънд, преди година-две. Не познавал града, така че вписал адреса на човека в джипиеса си. Открили го толкова бързо, че кръвта още не била засъхнала по пода, когато ченгетата го арестували.

— Полезен урок. Да се върнем на Пърлман — на теория човек може да следва път 95 от Флорида чак до Мейн.