Читать «Песен на сенките» онлайн - страница 50

Луис се замисли по въпроса и реши, че това е не толкова отражение на работата на татуистите в Портланд, колкото на типа хора, които ходят при тях, вероятно с надеждата да се направи нещо за сбърканите им татуировки.

Двойката си продължи по пътя, или по-право казано, мъжът си продължи забързано по пътя, а жената хукна по петите му, без да спира да крещи и да го налага с ботуша.

— Много сбъркани хора — повтори Анхел.

— Ама колоритни.

— Има си своя чар.

Бяха наели апартамент в източната част на Портланд, отново с цел да са близо до Чарли Паркър. Когато го направиха първия път, той уж умираше в болничното си легло. Сега се възстановяваше в Бореас. Обмисляха да намерят някое местенце по-близо до къщата му, може би дори в самия Бореас, но той им даде да разберат, че не иска да кръжат около него като двойка побъркани флорънс-найтингейловци. Нямаше нищо против да го посещават, но дори тогава не беше готов да ги допусне под собствения си покрив. Двама по-дребнави мъже биха се обидили, но Анхел и Луис познаваха болката и страданието, както и различните начини на хората да се справят с тях. Каквото и да преживяваше Паркър, докато се мъчеше да оздравее, явно не искаше други да му стават свидетели. Той щеше да се изправи смело пред света, но щеше да го направи както и когато сам решеше.

И така, Анхел и Луис се застояваха все повече и повече в Портланд, а Манхатън им липсваше по-малко, отколкото всеки от тях би признал пред другия. Портланд беше любопитен и пъстър. Е, добре, опитът на Американската асоциация за планиране да категоризира улица „Конгрес“ като една от десетте най-велики улици в страната им бе отнело известно време за асимилиране. Заключиха още, че в Портланд хотелите никнат като гъби, без много-много да се мисли кой ще им пълни стаите, когато настъпи зимата; виждаха как дори повечето местни не искат да остават тук, дойдат ли декември и януари. Всеки път, щом повдигнеха въпроса, се намираше кой да спомене „круизен лайнер“, въпреки че всеки подобен кораб, който се надяваше да акостира в Портланд по средата на зимата, трябваше първо да си наеме ледоразбивач — а по последна информация целият смисъл на круизните лайнери се изразяваше в това да спиш на лодката. Не беше като да те стовари на сушата подобно някой Робинзон Крузо, а после да отплава, и целият екипаж да си скъсва гъза от смях, докато сигнализираш за помощ от пристанището. Също така Портланд беше дом на няколко ресторанта, които биха накарали дори нюйоркчанина да разтръска сметката си в края на вечерта, да не би случайно от нея да изпадне някоя нула.

Ала всички тези неща просто ги развеселяваха, нищо повече. И двамата разбираха, че съдбите им са обвързани не с това място, а с детектива, с когото ги свързваше лоялност, привързаност, както и прошепнатата, но неизказана на глас — със сигурност не и един пред друг — неминуемост на собствената им смърт.

Бяха ходили да огледат къщата на Паркър в Скарбъроу, бяха подсигурили вратите, обновили алармената система и уредили по-ценните му вещи да бъдат прибрани за съхранение на сигурно място. Компютрите и папките му бяха внимателно сортирани в кашони от хората на Луис, а после отнесени в склад в Куинс и заключени под името „Немезида Инкорпорейтид“. Луис имаше възможно най-голямо доверие в сигурността на този склад, тъй като беше негов собственик (при все че който и да било адвокат би се затруднил да го докаже) и съхраняваше повечето от собствените си оръжия там (в този случай отново въпросът за собствеността оставаше, меко казано, мъгляв).