Читать «Песен на сенките» онлайн - страница 49

Колкото до теб, ами, не мога да ти обещая нищо, освен че ако си честен, няма да усетиш как умираш, а и междувременно ще си спасил жена си. Разбрахме ли се?

Лени вече ревеше с глас. Щайгър се пресегна и го перна силно отстрани по главата.

— Попитах: „Разбрахме ли се?“

— Да — каза Лени, — разбрахме се.

— Добре. Имам само два въпроса към теб. Какво ти е казал евреинът на име Пърлман и кой друг знае?

Когато най-сетне получи отговор на въпросите си и Лени Тедеско беше мъртъв, Щайгър извади от миялната машина чашите, които беше използвал, и ги прибра в една торба. Освен това опразни касата, за да е по-убедително. Беше внимавал да докосва възможно най-малко повърхности, но въпреки това ги мина отново с малко белина, която намери зад бара. Щяха да останат все някакви следи от присъствието му, но те щяха да са безполезни без заподозрян или данни, с които да ги сравнят, а Щайгър беше призрак. Изнамери харддрайва на охранителната камера на бара и го махна. Изгаси лампите на „Урагана Хач“, преди да излезе, след което затвори вратата след себе си. Колата на Лени беше паркирана зад бара и нямаше как да бъде забелязана, освен ако някой не дойдеше да я търси.

Щайгър повървя пет минути до мястото, където беше спряна неговата кола, невидима както от бара, така и от улицата, след което отиде до малкия, спретнат дом на семейство Тедеско. Отвори вратата с ключа на Пеги Тедеско и се качи в основната спалня, където я беше оставил завързана за леглото. До нея бяха инструментите, с които беше изтръгнал всичките й зъби, както и някои други, за които все още не беше изнамерил приложение. Действието на обезболяващите отслабваше и Пеги тихичко стенеше в кърпата, с която й беше запушил устата.

Щайгър приседна до нея на леглото и отметна косата от лицето й.

— И така, до къде бяхме стигнали?

13

Анхел и Луис бяха седнали до прозореца в бирарията на Грити на улица „Фор“ в Портланд, пред тях стояха две халби ейл, а отвъд се простираше светът. Гледаха как някакъв мъж се разправя с една жена на улицата отвън. И двамата бяха някъде към тридесетте, но с много голям навъртян километраж. Мъжът носеше маратонки, но в дясната си ръка държеше един бежов ботуш „Тимбърленд“. Размахваше го пред лицето на жената до мига, в който тя, след като й писна на сантиметри от носа й да се развява ботуш, го изтръгна от ръката му и започна да го бъхти с него по главата, крещейки нещо в синхрон с ударите.

— Знаеш ли — каза Анхел, — в тоя град има много сбъркани хора.

Луис нямаше как да не се съгласи. Определено говореше много, че можеш да заминеш на север от Ню Йорк — място, да си го кажем направо, далеч нелишено от сбъркани хора, — и да откриеш, че — ами, да, като отчетем мащаба и населението, Портланд в Мейн отстоява завидни позиции в залозите за сбърканост.

— Да не говорим, че има някои страшно сбъркани татуировки в този град — каза Анхел. — Видя ли крака на жената? Изглеждаше така, все едно е обгорял.

— Мисля, че е лице — каза Луис.

— Чие лице?

— Може да е на всеки. Може да е моето, а аз няма и да разбера.