Читать «Песен на сенките» онлайн - страница 47

— Там ти е първата грешка. Това не е пистолет, ами револвер — военен „Маузер“ К-96, преправен на удължен деветмилиметров, което е рядкост. Някои го наричат „Брумхендъл Маузер“ заради формата на дръжката, или „Червената деветка“ заради гравирания на дръжката номер. Считай го за обучение. Сега се отдалечи от вратата. Слушай ме и прави, каквото ти казвам, и може би за теб нещата няма да се развият толкова зле, колкото биха могли.

Лени знаеше, че това не е истина — хората, които възнамеряват да оставят другите хора живи, не насочват оръжия срещу тях, без да са скрили лицата си, — но въпреки това се подчини. Мъжът отново бръкна в джоба си. Ръката му този път изскочи с чифт белезници. Той ги хвърли към Лени и му нареди да закопчае едната около дясната си китка, после да събере ръце зад гърба си и да ги сложи на бара. Беше осведомен, че ако се опита да избяга или да го преметне, ще бъде застрелян в гръб. Лени отново стори каквото му беше заповядано. Щом се обърна с гръб и сложи ръце на бара, втората халка на белезниците бързо пристегна и лявата му китка.

— Готово — каза мъжът. — Сега ела ей тук и седни на пода.

Лени излезе иззад бара. Замисли се дали да не хукне към вратата, но знаеше, че няма да успее да мине и няколко крачки, преди да бъде застрелян. Взря се навън в нощта, молейки се да се появи кола, но такава не минаваше. Отиде до мястото, посочено му от мъжа, и седна. Въоръженият взе дистанционното и вдъхна живот на телевизора, който отново грейна. Продължаваха да предават образи от лагерите, на слизащи от влакове мъже и жени, някои все още носеха нормални дрехи, други бяха вече преоблечени в затворническите дрипи. Бяха толкова много, превъзхождаха числено похитителите си. Като момче Лени се чудеше защо не са опитали да се противопоставят на германците и да се преборят за спасението си. По-късно научи, че хората, държали ги в плен, са ги морили от глад, преди да ги поведат към смъртта им, за да бъдат твърде слаби да се борят. Но сега вече разбираше, че физическата слабост даваше само част от обяснението. Страхът — същинският ужас, подсилен от ужаса на другите — разяждаше волята.

Мъжът се облегна на бара и насочи пистолета към Лени.

— Попита ме кой съм. Можеш да ме наричаш Щайгър. Няма кой знае какво значение. Това е просто име. Може да съм ти казал първото, което ми хрумне. Ако това не ти харесва, ще ти дам друго.

Лени отново усети искрица надежда да стопля студенината, сковала цялото му същество. Може би, само може би, тази нощ можеше да не завърши със смъртта му. Възможно ли беше това, че този чудат индивид укрива истинското си име, да означава, че възнамерява да се завърне в дупката, от която е изпълзял, и да остави Лени жив? Или всичко това беше уловка, просто още един начин да изтезава обречения на смърт, преди неминуемият куршум да сложи край на всичко?

— Знаеш ли откъде са тези зъби?

— Не.

— От жена ти. От нейната уста са.

Щайгър грабна шепа зъби от бара и ги хвърли на пода пред Лени. Един падна в скута му.

За миг Лени не беше в състояние да помръдне. Рефлексът му за повръщане се активизира и той усети в гърлото му да се надига нещо ужасно. После се раздвижи, опита се да се изправи на крака, но в следващия момент един куршум се заби в пода на сантиметри от подметките на обувките му и шумът, както и вида на цепнатината в пода го усмириха.