Читать «Песен на сенките» онлайн - страница 36

— Не.

— От Флорида до тук има много вода, в която да се хвърлиш, в по-голямата си част доста по-топла от тукашната.

Той посочи океана с бледата си ръка. Блум едва ли не очакваше като призован пред тях да се яви албатрос.

— Нима има логика в отнемането на собствения ти живот? — попита го тя.

Той обмисли въпроса.

— Знаете ли, предполагам, че вероятно има. Имате ли нещо против да огледам тази кола?

— Защо ви е да го правите? И защо ви е толкова интересно?

— Това ми беше работата.

— А сега?

Той я изгледа и тя почувства пълната сила на погледа му.

— Наречете го мое влечение. Загубил съм форма. Угодете ми, началник Блум. В крайна сметка с какво би могло да навреди?

Но тези шест думи Кори Блум си припомни по-късно, когато всичко изригна, докато усещаше как животът се изцежда от нея и разбра, че ще ги отнесе в гроба.

Колата, която държаха на склад в гаража на полицията в задната част на централния офис, беше матова сребристосива хонда „Акорд“ от 2003 г. Според километража имаше навъртяни 146 хил. километра, но Блум обясни на Паркър, че вероятно броячът е бил превъртан поне веднъж, тъй като колата, изглежда, се държеше единствено на добра воля и на кит, а пък по климатика беше стреляно. Беше покрила автомобила с брезент, за да попречи по боята да попаднат повече пръстови отпечатъци и петна, отколкото вече имаше.

Подаде на Паркър чифт латексови ръкавици.

— Можете да отворите вратата и да огледате вътре, но се постарайте да не пипате нищо, даже с ръкавиците, става ли?

Почувства се нелепо, че го предупреждава. В крайна сметка някога бе носил детективска значка. Може и да беше ренегат, но дори така, той познаваше процедурата. Освен това я беше подразнил с въпросите си на плажа и с желанието си да огледа автомобила. Блум беше достатъчно опитна, че да не си прави заключения, или поне така си казваше, но трябваше да признае, че мислено вече беше отписала трупа като вероятно самоубийство. Сигурно донякъде се дължеше на реакцията на щатската полиция. Да, умът на детективите там беше на друго място — при четирите трупа и изчезналото, вероятно проблемно момче, което като нищо беше виновно за смъртта им — но даже и така да беше, те не изглеждаха особено обезпокоени за тялото, което тя понастоящем държеше в лед. Редно или не, този начин на мислене беше заразен. Сега обаче реакциите на Паркър й напомняха колко е важно да не приемаш нищо за даденост, а тя не искаше вмешателство във веригата от веществени доказателства, в случай че се окажеше, че Бруно Пърлман не е влязъл във водата по собствена воля.

Но Паркър явно не държеше да претърсва вътрешността, все още не. Обиколи колата под ярката флуоресцентна светлина, а веждите му се смръщиха едва забележимо. Чак когато приключи с това, той отвори най-напред шофьорската врата, а след нея и предната пасажерска. Огледа бъркотията по пода — бутилки от безалкохолно, пакетчета чипс, опаковки от бонбони, брой на вестник „Бостън Глоуб“ датиран няколко дни преди тялото да изплува на брега, — после се приведе напред и претърси жабката, но не откри нищо, което да привлече вниманието му. Прегледа вестника и копието на „Съюза на еврейските полицаи“, захвърлено на задната седалка, прелиствайки страниците, но отново не откри нищо. Дотук беше с непипането, помисли си Блум. После Паркър отвори багажника през копчето на таблото. Вътре имаше само една пътна чанта.